Обикновен гений
Шрифт:
— Има ги много по това време на годината — отегчено промърмори шофьорът.
— Да не би да означава, че ни застрашава внезапна смърт? — сопна се Шон.
Вдясно от пътя се появи голо поле, пресечено от коритото на реката. В далечината отвъд него се очертаваше висока мрежеста ограда с два реда бодлива тел в горния край. Пространството пред нея беше осеяно с предупредителни табели.
— Това ли е Кемп Пиъри? — попита той.
— Царството на шпионите. Наричат го „Фермата“.
— Бях забравил, че е в този район — подхвърли Шон. Изобщо не
— Местните хора няма как да забравят — заяви той.
— Защо? — погледна го с усмивка Шон. — Да не би нощем да изчезват деца и домашни любимци?
— Не, но това лесно можеше да се случи и на самолета, с който пристигнахте. Бас държа, че е бил на мушката на някоя ракета земя-въздух до момента на приземяването си. Ако случайно беше навлязъл в забранената зона, със сигурност щяхте да се приземите доста по-бързо от очакваното.
— Вероятно е така — кимна Шон. — Надявам се, че осигуряват доста работни места на местните хора.
— Да, ама и изнасят разни неща.
— Какво имате предвид?
— Отначало базата е била управлявана от флота. Обучавали са тюлени по време на Втората световна, като за целта са изгонили всички местни.
— Как така са ги изгонили?
— Ей така. По онова време тук е имало две градчета — Магрудър и Биглърс Мил. Моите баба и дядо са живели в Магрудър, но по време на войната са ги изселили в района на Джеймс Сити. След края на войната флотът се изтегля от базата, но в началото на петдесетте отново се връща. И оттогава до ден-днешен това е забранена територия.
— Интересно.
— Не и за моите старци. Едва ли е много приятно да загубиш дома си. Но военните винаги правят каквото си пожелаят.
— Е, сега би трябвало да сте спокойни, защото съседите ви от ЦРУ наблюдават внимателно района.
Човекът мрачно цъкна с език и Шон побърза да смени темата.
— Познаваш ли Мънк Тюринг? — попита той.
— Да — кимна шофьорът.
— И?
— И нищо. Не се различаваше от колегите си в Бабидж Таун. Прекалено умен, за да имаме общ език.
— А ти от колко време работиш тук?
— От две години.
— А защо им е охрана?
— Заради важните разработки.
— Например?
— Погрешен въпрос. Вече ви казах, че нямам общ език с тях. Работата им е свързана с числа и компютри. Ако ги попитате, може и да ви обяснят. — На лицето му се разля широка усмивка. — Разбира се, че ще ви го обяснят, но така, че нищо няма да разберете. — Шофьорът махна към предното стъкло. — Добре дошли в Бабидж Таун. Надявам се, че тук ще ви хареса.
12
Докато Шон се готвеше за разследването, Мишел изгаряше от нетърпение да започне своето. В столовата понесе таблата си към масата на жената с инвалидната количка, седна насреща й и отвори бутилката с минерална вода.
— Здрасти, аз съм Мишел — представи се тя.
— Санди — протегна ръка жената. — За какво си тук?
— Склонност
— О, аз я имах в продължение на години — светна лицето на жената. — Няма страшно, ще се оправиш. Разбира се, ако преди това все пак не успееш да се самоубиеш.
Мишел плъзна очи по събеседницата си. Тя наближаваше петдесет, но личеше, че се поддържа. Дългата й руса коса беше гладко сресана, над високите скули светеха живи лешникови очи, а бюстът й беше като на младо момиче. Гримът и маникюрът й също бяха безупречни. Беше облечена с панталон в цвят каки, маратонки и яркочервен пуловер, но ги носеше със самочувствието на жена, свикнала с много по-скъпи неща в живота. В гласа й се долавяше южняшки акцент.
— А ти защо си тук?
— Депресия, какво друго! Моят психоаналитик твърди, че всички сме депресирани, но аз не му вярвам. Просто не вярвам, че някой може да изпитва това, което изпитвам аз.
— Изглеждаш съвсем добре.
— Мисля, че имам проблеми с обмяната. Нали в последно време е модерно да я обвиняваме за всичко? Но има моменти, в които нещо в мен прищраква и енергията просто се оттича от тялото ми. — Дойде ред на Санди да огледа новата си позната. — И ти изглеждаш добре. Нали не си симулантка?
— Не съм чувала за симулиране, когато става въпрос за физически наранявания — поклати глава Мишел.
— Много подсъдими твърдят, че преживяват емоционален стрес, психическа травма и други подобни неща. Престоят им в клиника винаги помага. А уреждането му никак не е трудно, стига да познаваш точните хора. Постъпваш, дават ти стая — някое хубаво гнезденце за почивка с размери три на два, — храна три пъти на ден плюс всички лекарства, за които се сетиш. За някои хора това е истинска нирвана. После излизаш, явяваш се в съда и представяш съответния документ на съдията и заседателите. Психоаналитикът ти свидетелства, че вече не можеш да имаш оргазъм или се страхуваш да напуснеш дома си — и хоп, получаваш благоприятна присъда плюс някое тлъсто обезщетение.
— Каква измама!
— Е, не искам да кажа, че няма хора, които са прецакани от закона. По една случайност аз съм от тях.
Мишел стрелна с поглед краката й.
— Катастрофа?
— Преди двайсет и четири години ме простреляха в гръбначния стълб с деветмилиметров глок — поясни с равен тон Санди. — Моменталната и необратима парализа в един миг превърна Санди от спортистка в пълен инвалид.
— Господи! — възкликна Мишел. — Как се случи?
— Оказах се на неподходящото място в неподходящото време. Точка по въпроса.
— Парализата ли е причината за желанието ти да се простиш с живота?
— С парализата нямам проблеми — тръсна глава жената и загадъчно добави: — Други са мръсотиите, които не мога да приема.
— Какви мръсотии? — попита Мишел, но Санди само поклати глава.
— Не ми се говори на тази тема. Мислиш ли, че се оправяш?
— Рано е да се каже — сви рамене Мишел. — Във физическо отношение съм добре.