Обикновен гений
Шрифт:
— Всъщност нямам кой знае какво да кажа. Той беше мил и привлекателен, страшно надарен художник, изключителен спортист и ездач, с много интересна биография. Отнасяше се добре с мен, повдигаше самочувствието ми. Бракът му не вървеше. — Помълча малко и с мрачна ирония добави: — Фактически имаше само един недостатък: беше сериен убиец.
— А ти не си могла да повярваш, че такъв човек е успял да те измами толкова лесно.
— Не е ли нормална реакция?
— Нормална е. Но трябва да се съобразим с факта, че повечето серийни убийци са и
— Благодаря, вече се чувствам по-добре — саркастично отвърна тя.
— И заради този единичен инцидент ти зачеркваш години на успешна професионална кариера, обръщаш гръб на здравия разум? Това нормално ли е?
— Изобщо не ми пука дали е нормално. Важно е как се чувствам.
— Мислиш ли, че си го обичала?
— Мисля, че бих могла да го обичам, но след известно време — отвърна след кратка пауза тя. — И всеки път, когато си спомня за него, ми се приисква да повърна или да прережа вените си. В крайна сметка мръсникът се опита да ме убие и ако не беше Шон, със сигурност щеше да го направи.
— Шон Спасителя, а? Без съмнение ти си му била много благодарна.
— Разбира се.
— Но, доколкото съм осведомен, по същото време и той е имал връзка.
— Шон е голямо момче, може да прави каквото пожелае — безстрастно отвърна Мишел.
— Но се получава така, че и той е допуснал голяма грешка.
— Дано да го е разбрал — побърза да каже тя. — Всъщност убедена съм, че го е разбрал.
— Шон умен ли е според теб?
— Един от най-умните, които познавам.
— Но се е излъгал по отношение на онази жена.
— Разбра го обаче навреме и това му помогна. Докато аз си останах заблудена.
— А какво беше отношението ти към връзката на Шон с онази жена?
— Вече ти казах, той е голямо момче.
— Имах друго предвид.
— Чувствах се гадно, какво друго? — рязко отвърна тя. — Сега доволен ли си?
— Гадно, защото е предпочел нея пред теб?
— Май не си много тактичен — присви очи Мишел.
— Да приемем, че е така. Това ли е истината?
— Най-вече защото бях убедена, че се прави на глупак.
— Защо?
— Беше вещица. Бях наясно, че единствената й цел е да го сграбчи в ноктите си. Освен това беше и убийца, въпреки че така и не успяхме да го докажем.
— Подозираш, че е убивала хора, докато се е срещала с Шон?
Мишел се поколеба.
— Не мога да кажа такова нещо. Тя просто не ми харесваше.
— Което означава, че инстинктът не те е подвел по отношение на нея.
— Предполагам — въздъхна Мишел и се облегна назад. — Всъщност никога не съм се замисляла.
— Затова съм тук — кимна Хорейшо. — Да те накарам да се замислиш. А често става така, че пациентите допринасят за този процес, без дори да го съзнават.
— Как така?
— Ами както е
— Откъде си толкова сигурен? — предизвикателно попита тя.
— Сигурен съм, защото хората, които наистина са решили да умрат, прибягват до далеч по-надеждни средства — такива, от които няма връщане назад. — Пръстите му започнаха да се присвиват един по един. — Изстрел в главата, обесване, газ от кухненската печка, отрова. Такива хора не се нуждаят от помощ. Те искат да умрат и в повечето случаи успяват. А ти не си го искала, ето защо си жива.
— Да предположим, че си прав. Какво ще правим оттук нататък?
— Оттук нататък искам да си поговорим за шестгодишната Мишел Максуел.
— Я върви по дяволите! — извика Мишел, скочи и се втурна към вратата.
Хорейшо бавно завинти капачката на писалката си и доволно промърмори:
— Най-после си дойдохме на думата.
13
Пред Шон се издигаше масивна триетажна сграда, дълга шейсет-седемдесет метра. Тя беше обединила в себе си различни архитектурни стилове; на покрива се виждаха осем масивни комина и триъгълни прозорци. Имаше английска оранжерия, веранда в тоскански стил и крило с кубе, покрито с медни плочи. От Джоун знаеше, че сградата е била построена от Айзак Ранс Питърман, натрупал състояние в месопреработвателната индустрия. Бе нарекъл сградата на дъщеря си Гуендолин. Името й и в момента беше изписано над арката на входа. Една доста натруфена и помпозна Гуендолин с трудно определима идентичност, помисли си Шон.
На павирания паркинг отпред имаше само една кола — лъскав черен мерцедес кабрио. Хамърът мина покрай униформения пазач на портала и плавно спря до него.
Няколко минути по-късно багажът на Шон беше пренесен в стаята за гости, самият той бе поканен в кабинета на Чамп Полиън — огромно помещение, задръстено от книги, лаптопи, принтери купища чертежи, електронни уреди и принтерни разпечатки със знаци и символи, които Шон никога не би могъл да дешифрира. На гърба на вратата висеше екип за бойни изкуства.
Миг по-късно вратата се отвори и в кабинета се появи Чамп Полиън. Беше висок почти колкото Шон, но по-слаб, около четирийсетгодишен. Кестенявата му коса със сребърни нишки беше старателно сресана на път. Носеше панталон в цвят каки, сако от туид с парчета мека кожа на лактите, бяла риза под тънък пуловер и папийонка. Шон почти очакваше да види лула в ръката му, която щеше да допълни представата за учен от 40-те години на XX век.
Мъжът се настани зад бюрото и качи върху него огромните си маратонки 45-и номер, събаряйки различни предмети.