Обикновен гений
Шрифт:
— Кажи ми само, струва ли си заради това някой да бъде убит? — попита Шон.
Райвест погледна към голямата сграда зад рамото му.
— То е нещо, заради което си струва държавите да воюват помежду си, Шон — тихо рече той.
16
Някъде около един през нощта към лекото похъркване на Черил се прибавиха тихи стъпки по коридора. Мишел беше облечена и чакаше. Стъпките отминаха, а тя внимателно отвори вратата и излезе навън по чорапи. Беше убедена, че заглъхващите стъпки са на Бари.
В един момент стъпките замряха,
Плъзна се след тях, напрягайки зрението си на слабата светлина. Някъде отпред тихо се захлопна врата.
Миг по-късно влезе в една празна стая, затвори вратата и приклекна зад нея. Не след дълго дочу тихите стъпки и надникна през прозорчето на вратата. Оказа се, че не е Бари, а един доста по-нисък мъж с вдигната яка и шапка на главата. Тя го изчака да се отдалечи и излезе в коридора. Колебаеше се дали да го проследи, или да провери стаята, от която се бе появил. В крайна сметка избра втория вариант, прекоси безшумно коридора и зави зад ъгъла.
В дъното се виждаше вратата на аптеката, но Мишел нямаше как да разбере дали тя се беше захлопнала преди малко. Извърна поглед наляво, където се намираше стаята на Санди. Насочи се към нея и надникна през стъклото. Санди спеше или поне така изглеждаше.
Нещо привлече погледа на Мишел към пода пред вратата и тя се наведе да го вдигне. Оказа се топче стиропор, каквито се използваха за уплътнение на чуплив багаж. Пъхна го в джоба си, погледна още веднъж към спящата Санди и бавно тръгна към стаята си.
Сутринта се събуди рано и реши отново да обиколи коридорите на клиниката. Срещна Санди, която караше количката си с червена бейзболна шапка на главата, а на лицето й грееше широка усмивка.
— Как е мигрената? — поинтересува се Мишел.
— О, премина. Здравият сън винаги помага. Благодаря, че ме попита.
— Кога е следващата ти среща с психиатъра?
— Първата е в единайсет, насаме. Следобед има още една, но тя е групова. Ще си взема лекарствата и ще дойде адвокатът ми. Следва нова порция от хапчетата, които ме правят щастлива, а после мога да си побъбря с някого. Тогава вече ще съм в състояние да говоря за всичко, което ми дойде наум.
— Например? — любопитно я погледна Мишел.
— Ами например, че мама ме е кърмила, докато тръгна на училище, и други подобни глупости. Моите слушатели жадно ги поглъщат и пишат статии за разни медицински списания. А аз се превивам от смях.
— Не бих могла да се подложа на групова терапия — призна Мишел.
Санди описа пълен кръг с количката си и я погледна в очите.
— Лесно е, момиче. Ставаш — не и в моя случай, разбира се — и обявяваш: „Здравейте, казвам се Санди. Адски съм загазила, но имам желание да поправя нещата. Затова съм тук.“ Останалите започват да ръкопляскат и да те прегръщат, изказвайки възхищението си от смелостта ти. След което си гълташ успокоителното и отлиташ в страната на сънищата. Десет часа по-късно си готова за поредното упражнение.
— Явно си
— В живота трябва да се търси смисълът на нещата, скъпа. Аз съм на етап, на който усещам въпросите още преди да са зададени. Игра на котка с мишка, а те още не са разбрали, че аз съм котката, а те — мишките.
— А някога опитвала ли си да говориш за онова, което действителноте измъчва?
— Никога, скъпа. Опитам ли, нещата стават много сложни. Истината по-скоро ще пробуди желанието ми за самоубийство, отколкото чувството за свобода. Затова ще играя малката си игра, докато ме освободят оттук. — Дланта й се стовари върху страничната облегалка на количката. — Образно казано, разбира се… докато ми дават хапчетата, нямам нищо против да вървя по течението.
— Много ли те боли?
— Ще ти призная нещо. Когато ти съобщават, че си парализирана от кръста надолу, си казваш: „Е, адски е гадно, но поне няма да ме боли.“ Абсолютна грешка, с голямо Г. Защото никой не ти казва колко боли да си парализирана. Куршумът, който ме прикова в тази количка, все още е в тялото ми. Некадърниците заявиха, че не могат да го извадят, защото е твърде близо до гръбначния стълб. И малкият деветмилиметров мръсник си седи там, вътре. Но не седи мирен, а с всяка година се измества с по милиметър-два. Не е ли влудяващо? Той мърда, а аз не мога! На всичкото отгоре ме предупреждават, че ако опре в определена точка от гръбначния стълб, аз или ще пукна на място, или чувствителността ще напусне и останалата част от тялото ми, превръщайки ме в жив труп. Нещо да кажеш? Не е ли прекалено гадно, за да се опише с думи?
— Много съжалявам — прошепна Мишел. — Моите проблеми са нищо в сравнение с твоите.
Санди се усмихна.
— Да вървим да закусим. Яйцата им приличат на фъшкии, беконът им е с вкус на стара автомобилна гума, но поне кафето им е горещо. Хайде, аз ще те водя… — Мишел тръгна подир количката й, после изведнъж се втурна напред, хвана дръжките и се затича по коридора. Санди се разнищя от възторг.
Хорейшо се появи след закуска.
— Отново си поговорих с Бил — уведоми я той.
— Как е той?
— Добре е, но се оплаква, че отдавна не те е виждал. Същото важи и за останалата част от семейството ти.
— Всички си имаме работа.
Той й подаде писмото от майка й.
— Намерих го в апартамента, в който все още не си ходила, но мога да те уверя, че е много хубав.
— Откъде знаеш, че не съм ходила?
— Защото видях пода в стаята ти. Като стана дума, защо не вземеш да си изчистиш автомобила? Имам предвид само толкова, колкото да избегнеш заразата от чума или някоя друга смъртоносна болест.
— В джипа ми може и да е малко разхвърляно, но аз знам къде точно се намира всяко нещо в него.
— Два часа след като хапна лютива мексиканска храна, аз също знам къде точно се намира тя, но нямам никакво желание да я видя — поклати глава Хорейшо. — Няма ли да прочетеш писмото от родителите си? Може да е нещо важно.
— Ако беше така, щяха да намерят друг начин да се свържат с мен.
— Всъщност поддържате ли връзка?
— Значи днес имаме родителска среща, а? — Тя скръсти ръце пред гърдите си.