Обикновен гений
Шрифт:
— Какво ще кажеш за думата „кръв“?
— Нямам представа, освен ако не го свържа с начина, по който Мънк загуби живота си.
— Правилно. Но той все още е бил жив, когато го е използвал.
— Виджи е крайно нестабилно и емоционално дете, склонно да преувеличава, с внезапни промени в настроението. Не съм сигурна, че е разумно да градим хипотези върху няколко изречени от нея думи.
— Ако имаш други идеи, Алиша, готов съм да ги чуя.
— Не забравяй, че все пак съм тук, за да върша определена работа.
—
— Не мога да кажа. Знам, че всеки месец изчезва за по няколко дни, може би да се срещне със собствениците.
— Интересно. С какво пътува? С кола или със самолет?
— Лети с частния си самолет.
— Така ли? А къде го държи?
— На частно летище на осем километра оттук.
— Сигурно е много приятно да имаш свой самолет.
— Всъщност не съм сигурна, че е негов.
Шон замълча и замислено проследи с поглед една от сервитьорките, натоварена с тежка табла с храна. После изведнъж разбра. Въпросът, който задаваше, беше погрешен. Скочи и се втурна към изхода, без дори да погледне смаяната Алиша.
58
Мишел избра черни, тясно прилепнали джинси, сандали и широка бяла блуза. Остави двете горни копчета разкопчани. Нямаше къса пола, а за високи токчета не можеше и да помисли. Откри Чамп в кабинета му. Ученият почти припадна, като я видя да отваря вратата без предупреждение, но бързо се съвзе и прие да я разведе из Барака № 2. По време на обиколката тя подхвърляше кратки одобрителни възклицания, особено когато ставаше въпрос за „изключително важната“ работа, за която отговаряше Чамп. В един момент се облегна на рамото му, уж за да огледа по-добре прототипа на машината на Тюринг, и усети тръпката, която пробяга по тялото на горкия човечец. Усмихна се вътрешно. Колко са лесни мъжете, включително и гениите. И колко са глупави!
Обядваха в малка вътрешна зала на централната сграда, очевидно предназначена за шефа на комплекса.
— Работата ви е доста впечатляваща — отбеляза Мишел, отпивайки от чаша шардоне. — Как всъщност се озовахте тук?
— Съмнявам се, че ще ви бъде интересно — погледна я той.
— Ако беше така, нямаше да ви попитам.
— Постигнах известни резултати в тази област — скромно започна той. — Отначало в Станфорд, а по-късно и в Масачусетския технологичен институт. Регистрирах няколко ключови патента. Защитих докторска дисертация по квантова механика, която мнозина специалисти определиха като революционна. Мисля, че това бяха основните фактори за назначението ми тук.
— Шон е на мнение, че собствеността върху Бабидж Таун е строго пазена тайна — подхвърли тя.
— Наистина е така. Тайна, за която плащат много добре.
— Щедростта винаги е най-добрият начин за спечелване на лоялност.
— Те са повече от щедри. Дори ми предоставиха частен самолет.
—
— Някой ден ще ви поразходя. Гледката отгоре наистина е прекрасна.
— Би било страхотно! Разбира се, ако избягваме въздушното пространство над Кемп Пиъри.
— О, не се безпокойте. Неговите параметри са записани в паметта на бордовия компютър. — Чамп замълча за момент, после каза: — Поласкан съм от вниманието, което оказвате на човек като мен.
— Вие сте интересен човек.
— А може би и заподозрян.
— Доколкото знам, разполагате с твърдо алиби по отношение на смъртта на Райвест.
— Да, бях на работа.
— А как върви тя?
— Ако имаме късмет, очакваме готов прототип някъде в началото на следващата година.
— След което настъпва краят на света, така ли? Поне Шон е останал с такова впечатление.
— Не, не. Този прототип ще бъде в състояние да осъществява само основни калкулации. За да смаем света, ще ни бъдат необходими поне още няколко години.
— Изглежда ми много време.
— Напротив. В света на физиката е един изключително кратък срок. — Чамп допи виното си и смени темата. — Как вървят нещата с Виджи?
— Тя е добро дете. Харесвам я и й съчувствам, защото никак няма да й е лесно.
— Мънк беше загадъчен човек. Изключително затворен и саможив.
— Чух, че неотдавна е пътувал до Англия.
— Да. По семейни причини.
— Сподели ли нещо с вас, след като се върна? Спомена ли за пътуване и до други страни?
— О, не. Предполагам, че в паспорта му е отбелязано къде е бил. — Чамп рязко вдигна глава и щракна с пръсти. — Я почакайте! Не знам защо ми беше изхвръкнало от главата. Той ми донесе подарък, вероятно като извинение за неуместния си отпуск на онзи етап.
— Подарък ли? — внимателно го изгледа Мишел. — От Англия?
— Не, от Германия. Една голяма халба за бира.
— Сигурен ли сте, че е от Германия?
— Халбата е оттатък. Ако искате, ще ви я покажа.
В дома на Чамп не цареше хаос като в служебния му кабинет, но все пак видът му бе твърде далеч от реда, поддържан от Шон Кинг. Тя се хвана, че дава висока оценка на очевидната му немарливост.
Влязоха в малък, отрупан с книги кабинет. На един от рафтовете се виждаше голяма халба за бира с релефни сини инкрустации.
— Ето, това е — каза Чамп, докато й я подаваше. — Хубава вещ, но аз почти не пия бира.
Мишел пое халбата и внимателно я огледа. Стените й представляваха красиво оформен подбор от забележителностите на по-големите германски градове. Обърна я и огледа дъното.
— Не пише откъде е — каза тя. — „Произведена в Германия“, и толкоз.
— Да — съгласи се Чамп. — Това означава, че може да е отвсякъде.
— Мога ли да я задържа?