Окото на тигъра

Смит Уилбур

Продължих да стрелям по катера, докато се плъзгаше плавно край скривалището ми, за да не би да решат да останат. Мостикът беше закрит с покривало от мръснобял брезент и бях сигурен, че кормчията е легнал зад него с ниско наведена глава. Дадох няколко изстрела към платнището, опитвайки се да отгатна къде ли се е прикрил. Но не успях да постигна нищо, така че насочих вниманието си към илюминаторите, надявайки се да имам късмет с някой рикоширал в корпуса куршум.

Катерът бързо набираше скорост, докато не започна да се клатушка като старица, която тича да хване автобуса. Изтръсках пясъка от дрехите си, заредих карабината и се затичах към горичката.

Когато стигнах до северния връх на острова и се изкачих достатъчно високо по склона, за да огледам дълбоководния проток, катерът беше се отдалечил на миля, поел неотклонен курс към Африканския континент. Виждаше се като малка бяла сянка на фона на тъмнозелената шир на морето и под по-суровата и по-дълбока синева на небето.

Стиснах карабината под мишница и си намерих удобно място, откъдето да мога да наблюдавам по-нататъшното му придвижване. Часовникът ми показваше десет часа и седем минути, а аз започнах да се чудя дали сандъчето с гелигнит, привързано към кърмата на катера, все пак не се е откачило от бързо течащата струя вода и от движението на витлата.

Катерът вече преминаваше край полускритите външни коралови рифове, преди да навлезе в откритите крайбрежни води. Рифовете проблясваха от време на време, изхвърляйки бяла пяна след всяка придошла вълна като някакво чудовище, полегнало под повърхността.

Малката бяла точица на катера ми изглеждаше безплътна и неземна сред огромната пустош на морето и небето над него. Скоро щеше да се слее с набраздената от вятъра и развълнувана от вълните шир на откритото море.

Когато изригна експлозията, силата й беше някак си безстрастна и приглушена от разстоянието, а вятърът притъпи грохота от взрива. Нагоре бликна внезапен воден стълб, който обгърна малкото бяло корабче. То ми заприлича на щраусово перо, ефирно и поклащано от вятъра — огъна се при достигнатата най-голяма височина, загуби формата си и се разби завинаги при допира с набраздената от вълните повърхност на водата.

Звукът стигна до мен доста по-късно като някакъв съвсем безобиден тътен, който отекна във все още заглъхналите ми тъпанчета и аз усетих полъха от взривната вълна като леко подухване на вятъра върху лицето ми.

Когато пръските се изгубиха напълно сред безкрайната шир на протока, от малкия морски съд не бе останала никаква следа и по повърхността на брулената от вятъра вода не се виждаше нищо.

Знаех, че със задаващия се прилив щяха да се появят и едрите зловещи акули албакор, които обикаляха из крайбрежните води за храна. Те бързо щяха да подушат миризмата на кръв и прясно разкъсано месо и нямаше съмнение, че онези на борда, които бяха оцелели след взрива, щяха да влязат в полезрението на заслепените от лакомия морски убийци. Реших, че акулите, които попаднат на Сюлейман Дада, щяха да се наситят достатъчно, освен ако не разпознаеха, че той е сродна душа и не му отдадяха полагаемата му се почит. Дребната мрачна шега не ме успокои много. Изправих се и тръгнах надолу към пещерите.

Открих, че аптечката ми е била разбита и разхвърляна по време на вчерашния погром в пещерата, но успях да открия доста лекарства, за да почистя и превържа осакатените пръсти на Шери. Три от ноктите й бяха изтръгнати. Страхувах се, че корените им са били унищожени и че няма да пораснат отново — но когато Шери изказа същите опасения, аз ги отхвърлих решително.

След като се погрижих за раните й, накарах я да глътне две таблетки кодеин за успокояване на болките и й приготвих леглото в тъмния ъгъл на пещерата.

— Почини си — казах й аз, коленичейки, за да я целуна нежно. — Опитай се и да поспиш. Аз ще те събудя, щом се приготвим за тръгване.

Чъби вече беше се заел с всички необходими приготовления. Беше прегледал лодката и бе решил, че е в добро състояние въпреки няколкото дупки от шрапнелите.

Запушихме дупките с маджуна, който намерихме в една кутия в сандъчето с инструменти, и я оставихме на брега.

Изкопът, в който бяхме заровили желязната каса, послужи за общ гроб на убитите мъже и жената, чиито трупове лежаха наоколо. Натъпкахме ги като сардини и ги покрихме с мекия пясък.

Изровихме златната глава, чието блестящо око все още си стоеше в широкото чело, и превивайки се под тежестта й, я пренесохме до лодката. Уплътнихме я с възглавници от полиетилен и я наместихме върху дъното на лодката. Пластмасовите торбички със сапфирите и смарагдите напъхах в моята раничка и я положих до главата.

После се върнахме при пещерите и прибрахме всички оцелели провизии и прибори — бидоните с гориво и вода, кислородните бутилки и компресора. Когато прибрахме всичко в лодката, беше вече късен следобед и аз се почувствах изморен. Поставих карабината върху струпания багаж и се изправих.

— Е, доволен ли си, Чъби? — попитах аз, докато палех пурите и на двама ни по време на първата ни почивка. — Мисля, че можем да потегляме вече.

Чъби пое дълбоко от пурата и изпусна дълго синьо облаче дим, преди да се изплюе върху пясъка.

— Само искам да отида и да взема Анджело — промърмори той, а когато го изгледах изненадано, той добави: — Няма да оставя момчето там. Горе е много самотно, а съм сигурен, че ще иска да лежи като християнин близо до родителите си.

И когато тръгнах назад към пещерите, за да повикам Шери, Чъби избра едно брезентово платнище и изчезна в сгъстяващия се мрак.

Събудих Шери и поисках да се уверя, че се е облякла добре в един от моите пуловери, а после й дадох още две таблетки кодеин и я поведох надолу към брега. Вече беше се стъмнило и държах в едната си ръка фенерчето, а с другата помагах на Шери. Стигнахме до брега и аз се спрях неуверено. Чувствах, че нещо не е съвсем наред, и насочих светлината към натоварената лодка.

Тогава разбрах причината и усетих, че стомахът ми се сви на топка.

Карабината не беше там, където бях я оставил.

— Шери — зашепнах настоятелно аз, — клекни на земята и стой така, докато не ти кажа.

Тя се отпусна бързо върху пясъка до измъкнатата на брега лодка, а аз се заоглеждах като обезумял за някакво оръжие. Помислих си за харпуна, но той беше под бидоните, а рибарският ми нож все още стърчеше забит в една палма в горичката — бях го забравил и едва сега се сетих за него. Може би някой гаечен ключ от сандъчето с инструменти — но само успях да си го помисля и чух плътния гърлен глас, който се разнесе от мрака зад мен: