Окото на тигъра
Шрифт:
— Значи всичко си подготвил, така ли?
— Надявам се — отвърнах аз и си сипах още едно уиски. — Името на банката ми е „Фал и синове“ и ще търсиш мосю Шалон. Когато се видиш с него, ще му кажеш името ми и номера на сметката ми — 1066, като годината на битката при Хейстингс. Трябва да се договориш с мосю Шалон да подготви някакво помещение, където да поканим експерти за оценка на главата…
Продължих да й обяснявам подробно направеното вече от мен, а тя ме слушаше съсредоточено. От време на време задаваше по някой въпрос, но предимно слушаше, а накрая измъкнах самолетния билет и тънка
— Ти вече си ми направил и резервация? — стреснато ме попита тя и след като й кимнах, разтвори самолетния билет. — Кога тръгвам?
— Утре с обедния самолет.
— А ти кога ще дойдеш?
— Три дни по-късно със същия самолет, с който ще пътува и ковчегът — в петък. Ще пристигна с полета на БОАК в един и трийсет след обяд. Ще имаш достатъчно време да подготвиш всичко и да дойдеш да ме посрещнеш.
Последната ни нощ бе изпълнена с любов и нежност както винаги, но усещах, че Шери е тъжна — сякаш си вземаше сбогом завинаги.
На разсъмване делфините ни посрещнаха при входа на залива и по-голямата част от сутринта прекарахме в игри с тях, а после заплувахме бавно назад към брега.
Закарах я до летището със стария пикап. Докато пътувахме, тя мълчеше почти през цялото време и поиска да ми каже нещо, но бе толкова объркана, че не можах да я разбера. Успях да чуя нещо като: „ако нещо се случи с нас, е, искам да кажа, че няма нищо вечно, нали така…“
— Продължавай — казах аз.
— Не, няма нищо. Просто искам да се опитаме да си простим един на друг — ако нещо се случи с нас. — Повече нищо не каза, а в салона за заминаващи пътници ме целуна бързо и се притисна към мен, обгърнала ме с две ръце, после се обърна и тръгна решително към самолета. Докато се качваше по стълбичката, нито се обърна, нито ми махна с ръка.
Изчаках, докато самолетът се издигаше бързо и се насочваше над крайбрежния проток към континента, а после потеглих бавно назад към Залива на костенурките.
Без нея къщата бе съвсем пуста и докато лежах в широкото легло през онази нощ под мрежата против комари, си дадох сметка, че рискът, който се готвех да предприема, си заслужаваше. Твърде голямо изпитание, но необходимо. Ясно ми бе, че трябва да я върна тук. Без нея всичко губеше смисъл. Трябваше да заложа на такава карта, която да бие козовете на онези, които властваха над нея. Но тя трябваше и сама да направи своя избор, а от своя страна аз щях да направя всичко необходимо, за да я спечеля.
На сутринта отидох с колата в града и след като двамата с Фред Кокър спорихме надълго и нашироко, премятайки пари и обещания до безкрай, той отвори двукрилата врата на склада и аз вкарах пикапа до катафалката. Натоварихме един от най-хубавите му ковчези, изработен от тиково дърво, със сребърни дръжки и червено кадифе отвътре. Покрих го с брезентово платнище и се прибрах при Залива на костенурките. След като напълних ковчега и пристегнах с болтове капака, той тежеше почти петстотин фунта.
Когато се върнах с колата в града, бе вече съвсем тъмно и „Лорд Нелсън“ затваряше, а аз още не бях приключил с приготовленията си. Все пак успях да пийна едно на крак и се върнах до Залива на костенурките, за да опаковам старата си войнишка торба.
На следващия ден по обяд, двайсет и четири часа преди уговорената ни среща с Шери Норт, взех самолета за континента и същата вечер се прекачих на самолета на БОАК от Найроби.
Никой не ме чакаше на летището в Цюрих, защото бях пристигнал цял ден по-рано, и след като бързо минах митническия и граничния контрол, влязох в салона за пристигащи пътници.
Проверих багажа си, преди да продължа с изпълнението на последните детайли от плана ми. Разбрах, че на следващия ден в един и двайсет има полет, който напълно ме удовлетворяваше. Направих си резервация в една посока, а после застанах пред бюрото на „Суисер“ и изчаках, докато русокосата хубавица в униформата на компанията се освободи, след което започнах да й обяснявам надълго и нашироко. В началото тя бе непреклонна, но аз пуснах в ход изпитаната си усмивка с премрежен поглед, докато накрая тя отстъпи и започна да се хихика съучастнически.
— Утре на работа ли сте? — плахо попитах аз.
— Да, мосю. Не се притеснявайте, тук съм.
Разделихме се като приятели, взех багажа си и хванах такси за цюрихския „Холидей Ин“, който бе съвсем наблизо. Хотелът беше същият, в който преди време бях се вълнувал толкова много дали ще оживее холандският полицай. Поръчах си питие, изкъпах се и се разположих пред телевизора. И спомените изплуваха пред мен.
Малко преди обяд на следващия ден седнах в кафенето на летището, преструвайки се, че чета „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“, и наблюдавайки салона на пристигащите над разгънатия вестник. Вече бях предал багажа си и получил бордна карта. Оставаше ми само да отида до изхода за отвеждане към самолета.
Облечен бях в нов костюм, купен същата сутрин, с цвят мишосиво и такава странна кройка, че никой от познатите ми не би повярвал, че може да се явя в подобен вид на публично място. Костюмът бе два номера по-голям и около тялото си бях увил хавлиени кърпи, взети от хотела, които напълно променяха външността ми. Сам бях подкъсил косата си, придавайки й небрежен вид, и бях я наръсил с бяла пудра, която ме състаряваше с петнайсет години. Когато се огледах през очилата със златни рамки в огледалото на мъжката тоалетна, сам не можах да се позная.
В един часа и седем минути Шери Норт влезе през вратата на салона. Беше облечена във вълнен пепитен костюм, с кожено палто до глезените и подходяща кожена шапчица с малка козирка като на делова жена. Очите и бяха скрити зад черни очила и когато тръгна сред тълпата от туристи, походката й бе решителна и дръзка.
Стомахът ми се сви на топка, защото всичките ми опасения се потвърждаваха, а вестникът затрепери в ръцете ми. На крачка след нея вървеше дребният, спретнато облечен човек, когото беше ми представила като чичо Дан. На главата си носеше вълнено таке, а на рамото си бе прехвърлил палто. Външният му вид излъчваше напрегнатост повече от всеки друг път и докато вървеше след момичето, той ми приличаше на ловец, който е уверен, че няма да остане с празни ръце.