Окото на тигъра
Шрифт:
Докато Шери ни сипваше кафе и Анджело завиваше клапаните на прясно заредените бутилки, аз си запалих пура и заразглеждах кутията.
Веднага установих, че външният й вид е в плачевно състояние. Инкрустацията беше изгнила и всеки миг щеше да падне, розовото дърво беше се издуло и разкривило, а ключалката и пантите бяха полуразядени от ръжда.
Шери се отпусна до мен на седалката и също започна да разглежда трофея. Веднага позна за какво е служила кутията.
— Това е дамска кутия за бижута — възкликна тя. — Отвори я, Хари. Дай да видим какво
Пъхнах острието на отвертката под ключалката и още при първия напън пантите изщракаха и капакът се отвори.
— О, Хари! — Шери бръкна първа и извади дебела златна верижка и тежък медальон от същия метал. — Тия бижута са толкова модерни, че просто не мога да го повярвам.
Всички започнаха да ровят в кутията. Анджело задигна чифт златни обеци със сапфири, които веднага заеха мястото на месинговите дрънкулки, които носеше досега, а Чъби измъкна една огромна огърлица от гранат, която провеси на шията си и започна да се перчи като нагиздено девойче.
— За моята госпожа — обясни той.
Намерили бяхме личните бижута на някоя съпруга от средната класа, вероятно жена на младши офицер или на някакъв чиновник. Нито едно от тях нямаше голяма стойност, но събрани заедно, те представляваха внушителна колекция. Съвсем естествено на мис Норт се полагаше лъвският пай, а аз успях да грабна една най-обикновена брачна халка от масивно злато.
— За какво ти е? — подозрително ме попита тя, очевидно несъгласна да се откаже и от най-малката дреболия.
— Все ще ми послужи за нещо — отвърнах й аз, поглеждайки я многозначително, но усилията ми отидоха нахалост, защото тя беше се заела отново със съдържанието на кутията.
Независимо от това скрих добре пръстена в едно от джобчетата с ципове на брезентовата ми чанта с инструменти. Чъби междувременно беше се накичил с какви ли не бижута като някоя индийска младоженка.
— Боже мой, Чъби, ами че Лиз Тейлър ще пукне от завист — възкликнах аз и той прие комплимента ми с величествено кимване.
Доста трудно ми беше да го накарам да се върнем на потъналия кораб, но след като вече бяхме на площадката пред каютите на пътниците, той започна да работи като великан сред изпотрошените останки.
Изместихме задръстилите коридора парчета ламперия и дървени греди, използвайки скрипец и въже. Смъкнахме ги в оръдейното помещение и ги натрупахме край тъмните стени така, че да не ни пречат при преминаване.
Когато се добрахме до зейналия преден трюм, запасите ни от кислород бяха на привършване. Дебелите греди на преградата бяха натрошени от взрива и когато надникнах през отвора, успях да различа само някаква неясна грамада от струпани материали. Предположих, че цялата безформена купчина се е образувала от товарите на кораба.
Но едва на другия ден следобед можах да се уверя, че съм бил прав. Най-после бяхме проникнали в трюма, но не бях очаквал, че ни предстои такъв къртовски труд.
Съдържанието на трюма беше престояло в морската вода повече от сто години. Деветдесет процента от сандъците се бяха разпаднали и изгнили, а подлежащите на загниване материали бяха образували огромен куп от черно вещество, което се разпадаше при докосване.
В огромния куп от водорасли и тиня имаше метални предмети, непромокаеми сандъци от по-здрав материал и други неизгнили парчета, които стърчаха като късметчета в коледна торта. Налагаше се да ги изравяме.
И тук се сблъскахме с другото затруднение. Дори и при най-лекото сътресение водата се размътваше дотолкова от многобройните тинести частици, че светлината на фенерчетата се губеше и ние оставахме в непроницаем мрак.
Принудени бяхме да разчитаме единствено на осезанието си. Напредвахме безкрайно бавно. Когато попадахме на нещо твърдо, трябваше да го измъкнем, да го пренесем до коридора, а оттам да го свалим в оръдейното помещение, където да го разгледаме. Понякога ни се налагаше да разбиваме останките от сандъците, за да стигнем до съдържанието им.
Ако то не представляваше особен интерес, ние просто го оставяхме в някой от тъмните ъгли на оръдейното, за да не ни пречи.
В края на първия ден бяхме се добрали до един-единствен предмет, който според нас имаше смисъл да бъде изваден от водата. Той бе неизгнил сандък от твърдо дърво, облицован с нещо като кожа и със здраво обковани с месингови планки ъгли. Голям бе колкото солиден пътнически сандък.
Беше толкова тежък, че двамата с Чъби не можехме да го повдигнем. Но тежината му ни изпълни с надежди. Вярвах, че в него наистина може да има част от златния трон. Макар че не изглеждаше да е бил правен от някой индийски селски дърводелец и синовете му в средата на деветнайсети век, все пак имаше вероятност тронът да е бил опакован повторно, преди да бъде натоварен в Бомбай.
Ако в него наистина имаше някоя част от трона, то тогава задачата ни се улесняваше. Щяхме да знаем какви сандъци да търсим оттук нататък. Използвайки скрипец и лост, двамата с Чъби преместихме сандъка до оръдейното помещение и там го увихме в найлонова мрежа, за да не се разтвори или разпадне по време на изкачването. Завързахме брезентовите въздушни балони към краищата на мрежата и ги напълнихме с въздух от кислородните бутилки.
Поехме нагоре със сандъка, направлявайки движението му, като или изпускахме въздух от балоните, или пък ги допълвахме с въздух от бутилките. Изскочихме до лодката и Анджело ни подаде пет-шест найлонови примки, с които завързахме здраво сандъка, преди да се покачим на борда.
Но тежината на сандъка се оказа прекалено голяма и ние не успяхме да го качим на борда, защото лодката се наклони застрашително, когато се напънахме да го извадим от водата. Наложи се да го завържем за мачтата и да я използваме като кран, та едва тогава дружните ни усилия се увенчаха с успех. Сандъкът се прекатури в лодката, пръскайки вода във всички посоки. Щом го измъкнахме на борда, Чъби се премести до моторите отзад и пое незабавно към протока. Вълните на прилива ни следваха плътно по петите.