Окото на тигъра
Шрифт:
— Хайде да се прибираме, Хари — каза тя и аз кимнах на Чъби. Той привърза маркуча към една шамандура и го пусна във водата, за да остане на същото място до другия ден. После запали моторите и насочи лодката към протока.
Шери се надигна и дойде да седне до мен. Прегърнах я през раменете, но и двамата не промълвихме нито дума, докато не изтеглихме лодката върху белия пясък на острова.
Привечер Шери и аз се изкачихме на височината над лагера ни и седнахме един до друг, загледани към рифа, наблюдавайки чезнещата светлина над морето и потъващия във все по-дълбоки сенки вир край Топовния риф.
— Чувствам се някак си виновна — прошепна Шери, — сякаш съм извършила ужасно светотатство.
— Да — съгласих се аз, — знам какво имаш предвид.
— Онова нещо — то сякаш си има собствен живот. Странното е, че извадихме първо главата му. Само като си представя как се появи — потръпна тя и млъкна за малко, — но въпреки всичко изпитах дълбоко удовлетворение, някакво много топло чувство. Не зная дали ще мога да го обясня както трябва — защото двете усещания са напълно противоположни, но и взаимно свързани.
— Разбирам те. И аз изпитвам същите чувства.
— Какво ще правим с него, Хари, какво ще правим с това фантастично животно?
Не знам защо, но в онзи миг не ми се искаше да говоря за пари и купувачи — което само по себе си показваше колко дълбоко съм впечатлен от златния идол.
— Хайде да си ходим — предложих аз. — Анджело ни чака с вечерята.
Седейки край огъня с добре натъпкан стомах след хубавата вечеря, с чаша уиски в едната ръка и пура в другата, най-после се реших да им разкажа какво съм открил.
Обясних им как сме попаднали на тигъра и описах страховитата златна глава. Изслушаха ме напрегнато, без да ме прекъсват.
— Главата се показа чак до раменете. Мисля, че в тоя сандък няма повече. В долната част има зъбци, вероятно за да може да се закачи към другите части. Утре ще трябва да я извадим, но ни предстои доста трудна задача. Не можем просто да я вдигнем със скрипеца и лоста. Трябва да я преместим така, че да не я повредим.
Чъби каза мнението си и обсъдихме подробно как да боравим с главата, така че да намалим до минимум риска от повреда.
— Може да се предположи, че и петте сандъка със съкровището са били натоварени заедно. Надявам се, че ще ги открием в същата част на трюма, вероятно са поставени в подобни дървени сандъци и са обковани с железни обръчи…
— С изключение на скъпоценните камъни — прекъсна ме Шери. — В показанията си пред съда Субахдар е описал как са били поставени в касата на ковчежника.
— Да, разбира се — съгласих се аз.
— А как ли може да изглежда тя? — попита Шери.
— Виждал съм една на изложението в Копенхаген, която вероятно е съвсем същата. Нещо като малък железен сейф — с размерите на голяма кутия за бисквити — показах с ръце като някой рибар, който се хвали с уловената от него риба. — Усилена е с железни обръчи, има железен прът за заключване и два големи катинара.
— Значи е доста здрава.
— Но след като е престояла повече от сто години в морето, сигурно е станала мека като тебешир — ако все още не се е разпаднала.
— Утре ще разберем — уверено каза Шери.
На сутринта тръгнахме към брега, облечени в мушами, под леещия се като из ведро дъжд. Върховете бяха забулени от прииждащите неспирно откъм морето облаци, които безмилостно изливаха върху острова бомбения си товар от влага.
Плющящият дъжд вдигаше от повърхността на морето фини като перли пръски, а влачещите се сиви пелени намаляваха видимостта, та когато се насочихме към рифа, островът се изгуби сред спусналата се лека мараня.
Всичко в лодката беше студено, лепкаво и подгизнало във вода. Анджело трябваше да изгребва често водата, а ние се гушехме зиморничаво в мушамите. Чъби бе застанал на кърмата, взирайки се през шибащия косо дъжд, докато ни превеждаше през протока.
Флуоресцентната оранжева шамандура все още се полюшваше близо до рифа. Изтеглихме я в лодката, откачихме края на маркуча и го свързахме към помпата. Той ни служеше за котва и Чъби можеше да изключи двигателите.
Напуснах с облекчение лодката, спасявайки се от студените бодливи като игли пръски на дъжда, и се спуснах надолу към спокойните сини глъбини на вира.
Подложен на настоятелните увещания от страна на Чъби и мен, Анджело накрая трябваше да отстъпи пред скритите ни заплахи и открити подкупи и да ни даде раирания си дюшек, натъпкан с влакна от кокосови орехи. Щом се накисна обилно с морска вода, дюшекът потъна веднага и аз го повлякох след себе си, привързан с въже.
Едва когато го премъкнах през амбразурата и оръдейното помещение и го положих на палубата пред пътническите каюти, отрязах въжето и го разпънах.
После двамата с Шери се промъкнахме в трюма, където главата на тигъра ни се зъбеше сляпо на светлината на фенерчето.
Необходими ни бяха само десет минути, за да освободим главата от гнездото й. Както и предполагах, тази част завършваше на нивото на раменете, а добре загладената повърхност имаше фланец за скачване със средната част на трона, очевидно фланецът влизаше в женския жлеб така, че връзката ставаше много устойчива и едва забележима.
Щом положих внимателно главата встрани, направих ново откритие. Не знам защо, но бях си наумил, че идолът е изработен от масивно злато, но сега установих, че всъщност той представлява куха отливка.
Действителната дебелина на метала бе само около инч, а кухината отвътре бе грапава и грубо отлята. Тутакси се досетих, че ако беше от масивно злато, идолът щеше да тежи стотици тонове и цената на подобна вещ би била непосилна дори за император, който си е позволил построяването на такъв огромен храм като Тадж Махал.
Тънкият метален пласт естествено бе олекотил конструкцията, а когато я обърнах, веднага установих, че главата вече бе повредена.
Ръбът на вратната кухина беше сплескан и разкривен, вероятно по време на тайното пътуване през индийските гори в грубата селска талига — или може би когато „Утринна светлина“ се е борила отчаяно с урагана.