Окото на тигъра
Шрифт:
Сандъкът беше прекалено тежък, а любопитството ни прекалено голямо, за да го пренесем до пещерите. Отворихме го на брега, разбивайки капака с две щанги. Старателно направеният катинар беше от месинг и бе устоял на опустошителното въздействие на морската вода. Доста упорито ни се съпротивляваше, но накрая дървото отстъпи и капакът отскочи назад, увисвайки на силно ръждясалите панти.
Останах напълно разочарован, защото веднага разбрах, че вътре няма никакъв тигров трон. Едва когато Шери вдигна един от широките лъскави дискове и започна да го разглежда с любопитство, аз реших, че сме открили нещо много ценно.
Тя държеше голямо блюдо за предястия и първата ми мисъл бе, че е от чисто злато. Но когато измъкнах друг диск от жлеба му в старателно изработената поставка и го разгледах, разбрах, че е от сребро със златно покритие.
Златният варак беше го запазил от солената вода в идеално състояние. В ръцете си държах превъзходно изделие на ювелирното изкуство с герб по средата и прекрасно украсени краища с фигури на дървета, елени, ловци и птици. Чинията бе тежка почти два фунта, а когато я оставих настрана и заразглеждах другите части на сервиза, ми стана ясно защо сандъкът е тежал толкова.
Сервизът беше предназначен за трийсет и шест души. Тук имаше чинии за супа, за риба, за ордьоври, купички за десерт, малки чинийки и всичките необходими прибори. Имаше супници, прекрасно изработен мангал за подгряване, кофички за охлаждане на вино, похлупаци и плот за рязане на месо, голям колкото бебешка ваничка.
Всяка съдина бе украсена с един и същ герб, еднакви фигури на животни и ловци, а сандъкът беше специално изработен за пренасяне на огромния сервиз.
— Дами и господа — казах аз, — искам да ви уверя, в качеството си на ръководител на експедицията, че начинанието ни вече е напълно обезпечено, що се отнася до финансовата страна.
— Ами че това са някакви съдове и прибори — обади се Анджело, а аз му намигнах многозначително.
— Уважаеми, Анджело, това е вероятно един от малкото сребърни сервизи за банкет, изработени в Грузия и все още запазени напълно — той е безценен.
— Колко може да струва? — недоверчиво попита Чъби.
— Боже мой, откъде да знам. Зависи от кого е правен и от името на първоначалния собственик — този герб вероятно принадлежи на някой благороден род. На някой богат благородник, който е бил на служба в Индия — граф, херцог, а може би дори и вицекрал.
Чъби ме изгледа така, сякаш се опитвах да му продам окуцял от шап кон.
— Колко може да струва? — повтори той.
— Ами на търг в „Съдъби“, ако имаме късмет — колебаех се аз, — не знам точно, но да кажем, сто хиляди лири.
Чъби плю върху пясъка и поклати глава. Старият Чъби не се лъжеше лесно.
— Тоя приятел Съдъби, да не би да е умопобъркан?
— Вярно е, Чъби — намеси се Шери. — Тия неща струват цяло състояние. Можем да получим дори повече от сто хиляди.
Естественият скептицизъм на Чъби очевидно отстъпваше място на кавалерството му. Никак нямаше да е джентълменско да нарече Шери лъжкиня. Реши да направи компромис, повдигайки шапката си и почесвайки се по главата, след което плюна още веднъж и замълча.
Но вече се отнасяше по съвсем друг начин към сандъка, когато го повлякохме към пещерите през палмовата горичка. Поставихме го зад струпаните бидони и аз тръгнах да взема пълна бутилка с уиски.
— Дори и да не намерим тигровия трон сред останките, това, което вече имаме, никак не е малко — рекох им аз.
Чъби отпи от уискито си и промърмори:
— Сто хиляди — тия сигурно са луди.
— Трябва да преровим внимателно трюма и каютите. Ако не го направим, долу ще остане цяло състояние.
— Даже и дреболиите, които не са толкова внушителни, колкото сребърните чинии, имат антикварна стойност — съгласи се Шери.
— Лошото е, че щом докоснеш нещо там, настъпва такава мъгла, че не можеш да си видиш даже и носа — изръмжа Чъби, а аз напълних повторно канчето му с хубавата напитка.
— Виж какво, Чъби, нали знаеш оная водна помпа с центрофугата, дето си е сложил Арни Андрюс при Залива на маймуните? — попитах го аз и Чъби кимна с глава.
— Дали ще ни я даде назаем? — Арни беше чичото на Чъби. Той имаше малка зеленчукова градина в южния край на Сейнт Мери.
— Може и да ни я даде — неуверено изрече Чъби. — Защо?
— Иска ми се да я използваме като драга — обясних аз и започнах да чертая върху пясъка между краката ми. — Ще сложим помпата на лодката и ще пуснем един дълъг маркуч до останките на кораба — ето така — направих дълбока черта с пръст. — После ще го пъхнем в трюма и ще го използваме като прахосмукачка, ще изсмуче всичките боклуци и ще ги изхвърли на повърхността…
— Ей, точно така ще направим — викна разпалено Анджело. — Когато помпата засмуче, можем да сложим един филтър и ще съберем всички дреболии.
— Точно така. През маркуча ще минат само най-дребните неща и боклуците — всичко по-едро и по-тежко ще остане долу.
Поговорихме си още около час, обсъждайки подробностите и уточненията по взетото вече решение. Чъби през цялото време се опитваше мъжествено да не дава никакви признаци на ентусиазъм, но накрая не можа да се въздържи.
— Може и да стане — промърмори той, което означаваше, че одобрява напълно плана ни.
— Ами тогава защо не вземеш да отидеш за помпата, какво ще кажеш? — Попитах го аз.
— Ще пийна още едно — започна да се мотае той и аз му подадох бутилката.
— Вземи я със себе си — предложих аз. — Няма да усетиш как ще стигнеш.
Той изпъшка и тръгна да си вземе палтото.
Шери и аз спахме до късно, тъй като през целия ден нямаше да правим нищо, и тайничко се радвахме при мисълта, че островът е изцяло на наше разположение. Знаехме, че Чъби и Анджело няма да се върнат преди обяд.
След като закусихме, прекосихме седловината между хълмовете и се спуснахме към брега. Играехме си в плитчините, а ревът на блъскащите се във външния риф вълни, придружен от виковете и смеховете ни, заглушаваше всякакви други звуци. Съвсем случайно вдигнах глава и видях малкия самолет, който се приближаваше откъм крайбрежния проток.