Окото на тигъра
Шрифт:
— Стига толкова, Чъби — най-сетне рекох аз. — Хайде да тръгваме, приятелю — той се надигна, държейки все още момчето в ръцете си, и двамата поехме назад към скалите.
Направихме плитък гроб за Анджело в едно сухо дере, задръстено от избуялата растителност, която разчистихме с голи ръце. Преди да засипем гроба с пръст, покрихме тялото с пласт от клони и листа, които отрязах с рибарския си нож. Не можех да си представя, че ще хвърля пясък върху лицето му, а листата изиграха ролята на саван.
Чъби отри сълзите си с разтворена длан и се изправи.
— Хванали
— Да не е ранена? — попита той.
— Мисля, че не е, поне засега.
— Какво мислиш да правим, Хари? — попита той, но не успях да отговоря на въпроса му.
Някъде отдалеч, точно по посока на лагера, чухме, че изпищя свирка, и двамата се покачихме на скалите до място, откъдето можехме да наблюдаваме лагуната и вътрешността на острова.
„Мандрейк“ си стоеше там, където бях я видял последния път, а катерът от Зинбала бе хвърлил котва на сто ярда от нея, по-близо до брега. Бяха си присвоили лодката ни и я използваха, за да прехвърлят хора на брега. Всичките бяха въоръжени и облечени в униформи. Щом слязоха на брега, веднага поеха към палмовата горичка, а лодката се отправи обратно към „Мандрейк“.
Насочих бинокъла към „Мандрейк“ и видях, че там също има някакво раздвижване. Мани Ресник се спускаше в лодката, облечен в бяла разгърдена риза и сини панталони. Следваше го Лорна Пейдж. Тя носеше тъмни очила и смарагдовозелен костюм с панталони, а около бледорусата си коса бе привързала жълто шалче. Щом ги разпознах, почувствах, че ще се задуша от ярост.
Но после се случи нещо, което ме озадачи. Багажът, който бях видял да товарят на „Кързън стрийт“ в ролс-ройса, сега се изнасяше от двама от юначагите на Мани, а после го натовариха и него на лодката.
Някакъв униформен моряк от екипажа на „Мандрейк“ изкозирува от палубата, а Мани му махна с ръка съвсем отегчено.
Лодката се отдели от борда на „Мандрейк“ и пое към катера. А когато Мани, приятелката му, телохранителите му и багажа се появиха на борда на катера, „Мандрейк“ вдигна котва, възви към изхода на залива и се отправи решително към дълбоководния проток.
— Яхтата си отива — промълви Чъби. — Защо ли пък си тръгва?
— Да, тръгва си — съгласих се аз. — Мани Ресник вече няма нужда от нея. Намерил си е нов съдружник и вече няма нужда от собствен кораб. Яхтата сигурно му е струвала по хиляда лири на ден, а Мани винаги е бил доста стиснат.
Насочих отново бинокъла си към катера и видях, че Мани и хората му влизат в каюткомпанията.
— Но може би причината е друга — промърморих аз.
— И каква е причината, Хари?
— Мани Ресник и Сюлейман Дада вероятно искат да има колкото се може по-малко свидетели на онова, което се готвят да сторят.
— Да, разбирам какво искаш да кажеш — избоботи Чъби.
— Мисля си, приятелю мой, че скоро ще започнат да ни правят такива мръсотии, в сравнение с които смъртта на Анджело ще ни се стори съвсем лека.
— Трябва да измъкнем мис Шери от проклетия катер, Хари — Чъби беше започнал да се съвзема от дълбоката скръб, в която бе изпаднал след убийството на Анджело. — Длъжни сме да направим нещо, Хари.
— Предложението ти е добро, Чъби, съгласен съм с теб. Но няма да й помогнем много, ако се оставим да ни убият. Предполагам, че тя ще бъде в пълна безопасност, докато ония не сложат ръка на съкровището ни.
Широкото му лице се набръчка като на разярен булдог.
— Какво ще правим, Хари?
— Точно сега ще трябва да побегнем пак.
— Какво имаш предвид?
— Слушай — казах аз и той наведе глава към мен. Разнесе се отново острият писък на свирката, а после вятърът ни помогна да чуем някакви неясни гласове.
— Струва ми се, че първият им ход ще бъде да приложат груба сила. Изпратили са на брега цял отряд убийци, които ще претършуват целия остров и ще ни подгонят като фазани.
— Дай да се спуснем долу и да им гръмнем — изръмжа Чъби и зареди карабината. — Имам да им предам нещо от Анджело.
— Недей да се правиш на глупак, Чъби — ядосано му се скарах аз. — Слушай ме внимателно. Искам да преброим с колко души разполагат. После, ако ни се удаде възможност, искам да отделим някой от тях и да му вземем оръжието. Изчаквай удобния случай, Чъби, но недей да стреляш веднага. Бъди много предпазлив, чуваш ли? — не ми се щеше да се изкажа по обиден начин за неговите снайперски способности.
— Добре — кимна Чъби.
— Ти остани от тази страна на скалите. Преброй колко души идват от тая страна на острова. Аз ще мина оттатък и ще направя същото там — той кимна одобрително? — Ще се срещнем отново след два часа на същото място, където ни обстрелваха от катера.
— Ами ти, Хари? — попита той, опитвайки се да ми даде карабината, но не се реших да го оставя без нея.
— Ще се оправя — успокоих го аз. — А сега тръгвай веднага.
Никак не ми бе трудно да избегна групата преследвачи, защото те си подвикваха високо за кураж и изобщо не си даваха труд да се крият, а напредваха бавно и предпазливо в разтегната колона.
От моята страна на скалите имаше общо девет души — седем чернокожи в моряшки униформи, въоръжени с автомати „Калашников 47“, и двама от хората на Мани Ресник. Те бяха облечени в леки тропически костюми и носеха пистолети. В единия от тях разпознах шофьора на роувъра в онази далечна вечер, а в другия — пътника в двумоторната Чесна, който беше ни видял с Шери на брега.
След като ги преброих, обърнах се и побягнах към извивката на соленото блато. Знаех, че щом колоната от преследвачи се изправи пред подобно препятствие, тя неминуемо ще се разпръсне и съвсем вероятно бе някои от въоръжените мъже да останат изолирани.
Зърнах сред мочурливата земя една по-издигната полянка, обрасла с млади мангрови дървета и остра блатна трева в наситени оттенъци на отровнозелено. Насочих се към нея и стигнах до една повалена напряко палма, която беше като мост и даваше възможност за отстъпление в две посоки. Гъсто покритият й с обрулени палмови клони и блатна трева дънер осигуряваше добро прикритие за засада.