Осъдени души
Шрифт:
— Говорете, сеньора! … — трещеше в ушите й адвокатът на Работническата конфедерация с все по-силен и по-драматичен глас. — Лъже ли монахът Ередиа? Лъже ли оня, който всеки ден ходи в кварталите на мизерията и лекува болни?
— Протестирам против това преднамерено разпитване на свидетелите! — извика опитният Мартинес и Карвахал.
Той бе забелязал вече тревожните симптоми на колебанието у Фани.
— Зададеният въпрос не внушава нищо във вреда на обвиняемия — монотонно отвърна съдията.
Фани повдигна глава. Това, което видя в последния миг, бяха прекрасните андалузки очи на монаха. И произнесе твърдо:
— Отец Ередиа каза
— Обвинявам свидетелите на подсъдимия в лъжесвидетелство — произнесе прокурорът. — Моля съда да нареди да бъдат арестувани.
В залата настъпи гробно мълчание. Публиката, съдиите и адвокатите стояха като поразени. За миг на Фани се стори, че беше извършила най-голямата глупост в живота си, но после съзна изведнъж, че не я заплашваше никаква опасност от затвор, че постъпката й, напротив, бе развълнувала до невероятна степен всички испанци. Дори върху безстрастните лица на съдиите се бе появил израз на вълнение. Тя се самообвиняваше, но показваше нравствено величие като в драмите на Лопе де Вега. Та испанците ли нямаше да оценят това? … Френетичните викове и бесни ръкопляскания заглушиха залата като на бой с бикове. Ето Англия! Ето англичаните, най-честните хора в света! Viva el-glaterra!…
Насърчена морално от виковете, Фани има достатъчно дързост да погледне най-напред Джек. Американецът бе втренчил очите си в нея, а след това върху лицето му се появи презрителна усмивка, сякаш искаше да каже: „Кучка!… Аз знаех, че ти си способна да изиграеш такъв номер. Всичко това е, за да се харесаш на попчето, нали?“… Тя има също и дързостта да погледне нещастния Мартинес и Карвахал, който стоеше поразен, смазан и отчаян от постъпките на хората. Погледна и Клара, оглупяла напълно всред смайването си, погледна и Мюрие, съвършено забъркан от всичко, що ставаше. Погледна най-сетне и отец Ередиа, чието матово лице се бе обляло за миг с руменина, а после бе възстановило отново предишната си аристократическа бледност. Всред общото вълнение в залата само златистите отражения в очите му бяха останали по-живи и на Фани пак се стори, че между двамата се бе установила отново познатата мълчалива солидарност в посадата. А изразът на тази солидарност бе достатъчен за нея, бе всичко, което тя желаеше и очакваше в този момент.
Процесът завърши същия ден. Джек Уинки беше осъден на шест месеца затвор и плащане на парично обезщетение, а Клара и Мюрие — по на един месец за лъжесвидетелство. За Фани съдът призна смекчаващи вината обстоятелства и я освободи от отговорност. Докато всички излизаха, Фани продължаваше да седи на мястото си. Някой се приближи до нея и я докосна по рамото. Бе Лесли Блеймър.
— Фани! … — произнесе той с укор. — На себе си ли беше?
— Напълно, Лесли.
— Защо направи това?
— Харесваше ми монахът.
— И пожертвува приятелите си!…
— Та що от това?
Лесли с мъка задуши възхищението си. У нея винаги имаше нещо великолепно и безскрупулно, нещо чисто британско, което можеше да бъде оценено само oт британец. Между двамата съществуваше приятелство от детинство — едно от тия приятелства без никаква сантименталност, които англичаните често поддържат през цял живот.
— Ти си непоносима! … — каза той, давайки си възмутен вид, докато всъщност я гледаше очарован. — Ставай! Искаш ли да вечеряме заедно?
Когато излязоха навън, те видяха пред съда грамадна тълпа от работници с мургави лица. Почти целият площад на „Пуерта дел Сол“ бе задръстен от тях. С вдигнати юмруци работниците поздравяваха Фани.
— Видиш ли? — тържествено произнесе Фани.
Но в същия миг съзна колко малко заслужаваше овациите. Бедна и дрипава Испания!… За да поздравят правдата, тези бедняци бяха извървели километри от предградията си.
— Е, добре! — каза Лесли. — Усмихни им се! И когато автомобилът потегли, той почна да маха с шапка. Но Фани не можа да се усмихне.
III
След процеса животът на Фани протече с известни промени. Тя се премести в Мадрид и на „Пасео де Реколетос“ нае една доста грозна сива къща, която носеше претенциозното име Паласио де Ривас по името на благородния й собственик или, по-точно, на неговите прадеди. Всички членове на американската колония веднага й обърнаха гръб. Не по-малка враждебност показаха и сънародниците й. Разбира се, Фани не се засегна ни най-малко от това. Съжаляваше само за липсата на Мюрие, чието язвително остроумие и провансалска горещина не можеха да се заместят от флегматичното приятелство на Лесли.
Още една изненада й причини писмото, изпратено по специален куриер в расо от супериора на йезуитите в провинцията Толедо отец Сандовал. Това писмо започваше с обръщението: „Твърде благородна и милостива госпожо“, възхищаваше се от достойното държане на Фани пред съда, изказваше смирена благодарност и в края завършваше с щедри благословии. Не се споменаваше нито дума за монаха Ередиа, чиято индивидуалност сякаш бе изчезнала във вековния прах на ордена.!
Няколко дни след това Фани посети Мюрие в затвора. Видя го зад решетката на килията му, седнал на одъра и заобиколен с книги. Известно време той се преструваше, че е погълнат от четенето и не я забелязва. След това, уж случайно, повдигна глава и кимна с убийствено безразличие.
— Жак!… — дръзко произнесе Фани, сякаш нищо не се бе случило.
Мюрие отново потъна в четенето си. Фани направи търпеливо още няколко опита да заговорят. И понеже прекаленото му равнодушие можеше да се изтълкува от нея като засегната чувствителност, най-сетне той остави книгата. Фани забеляза с удоволствие старателната му преструвка.
— Какво има? — попита той на френски с вид на човек, който се отегчаваше от присъствието й.
— Донесох ти дребни подаръци.
— Можеш да ги задържиш за себе си.
— Бих желала да не ми се сърдиш!
— Странно е, че никак не ти се сърдя.
— Тогава моля те да ми простиш!
— Отец Ередиа ще прости всичките ти грехове. Фани знаеше, че когато Мюрие почнеше да говори така, гневът му е минал. За да го спечели отново, трябваше да дойде при него още няколко пъти. Без да приказва повече, тя си тръгна доволна, но Мюрие скочи изведнъж и протегна ръцете си през решетката.
— А сладкишите? — попита той възмутено. — Защо не ги оставиш?
През едно чудесно кастилско утро Фани отпътува с колата си за Толедо, старата столица на Испания. Пролетта благоухаеше, по синьото небе летяха и пееха чучулиги, слънцето грееше без огнената тежест на летните месеци, която щеше да настъпи по-късно, и по все още зелените пасбища пасяха мериносови стада. Жизнерадостната природа, въздухът и зеленината смекчаваха донякъде острия порив, който всъщност я караше да отиде в Толедо. Сега тя мечтаеше за отец Ередиа, но не с мрачния огън на сладострастието, а с някакъв чист, почти юношески възторг.