Остров Тамбукту
Шрифт:
Попитах го какъв е този голям съвет. Оказа се, че ренгатите на петте села на племето образували "калиман комон" - голям съвет. Той решавал най-важните въпроси, които засягат цялото племе. Съветът се събирал най-много два-три пъти в годината, но Боамбо имал право да го свиква всеки път, когато намери за нужно. Решенията на големия съвет били задължителни за цялото племе.
Като разбра, че големият съвет ще разпределя неговото имущество, Смит се развика:
– Разбойници! Пладнешки хайдуци! Ще решават как да разграбят имота ми, без дори да
– Не става дума за разграбване, а за правилно разпределение - възразих аз.
– Не ме интересува дали правилно, или неправилно ще поделят кожата, която ще смъкнат от гърба ми! - сърдеше се плантаторът.
Помъчих се да го успокоя, като му казах, че законите на племето са такива.
– Добри закони, няма какво да се каже! - изсъска Смит.
– Мисля, че не са по-лоши от законите, които позволяват на един човек да ограбва хиляди...
– Вие прекалявате, сър! - още повече кипна плантаторът. - Вие ме обиждате! Аз няма да се оставя да бъда ограбен от тия диваци - не! Ще се боря с каквото мога и както мога!
– Ще се борите ли? - изсмях се аз на неговата глупост. - Как? Не забравяйте, че Тамбукту не е английска колония, а свободен остров със свои закони и обичаи, на които вие трябва да се подчинявате. Забравете навика си на господар. Разберете най-после, че има народи и племена, които предпочитат свободата пред робството и желаят сами да се управляват, както намерят за добре, а не да бъдат управлявани. Съветвам ви да бъдете по-скромен в претенциите си, защото тук няма английска полиция, както на Кокосовите острови.
Смит се разфуча още повече, но Стерн изведнъж го усмири, сякаш го поля със студен душ. Той каза:
– Да, сър, време е да разберете това, което ви се казва. Или искате да ви вържат камък на краката и да ви хвърлят в океана?
– Какво говорите, Стерн! - уплаши се плантаторът и седна на нара кротък като агънце. - Наистина аз трябва да свикна с тия хора и с техните... хм... закони. Но все пак трябва да помислим и за себе си. Трябва да си оставим поне два-три сандъка с коняк и вино, трябва да скътаме и от консервите, и от захарта, и от ориза и брашното, и от пурите и цигарите... Какво ще кажете, Стерн?
– Ще кажа, че почвате да поумнявате - усмихна се капитанът.
Неочаквано в колибата влезе Арики и мълчаливо седна на нара. Настъпи гробно мълчание. Без да го покани някой, първожрецът взе една пура от кутията на Смит и посегна към неговата димяща пура да запали, но плантаторът драсна клечка кибрит и услужливо му поднесе огън. Арики трепна, но все пак запали пурата си от малкото пламъче. След това заоглежда чувалите и сандъците в колибата.
Лицето му беше бледно и сякаш още по-застаряло, погледът му не беше тъй остър, както по-рано, а в движенията му се забелязваше умора и старческа отпадналост. Той приличаше на човек, влачен от мътна, буйна река. Само веждите му, намазани с прах от стрит въглен, бързо-бързо потрепваха.
– Това от голямата лодка ли е? - попита той.
Боамбо кимна с глава.
– Да, от голямата лодка.
Арики отново обгърна със студен поглед сандъците и чувалите и като забеляза пушките, изправени до стената, попита:
– А това какво е?
Обясних му, че това са "стрели", които изпущат "гръмотевици".
Той дълго разглежда пушките отдалеч, защото не смееше да се приближи до тях. После, като зърна през вратата една свиня, която ровеше на поляната с няколко малки прасенца, обърна се към мене и каза:
– Убий я!
Аз отказах. Имаше ли смисъл да убивам това полезно животно само за да докажа на първожреца, че пушката наистина е силно оръжие? При друг случай той щеше да се убеди в нейната сила. Като забеляза моето колебание, Арики предизвикателно каза:
– Ти не можеш да я убиеш!
Без да кажа дума, взех една бойна пушка, напълних я и отидох до вратата. Свинята кротко ровеше из корените на едно дърво на около петдесет метра от колибата. Прицелих се и гръмнах. Нещастното животно хукна да бяга, но краката му се подкосиха и като се претърколи няколко пъти, зарита и замята главата си в различни страни.
Обърнах се към Арики. Той беше легнал по очи на нара и не смееше да дигне глава. Цялото му тяло се тресеше, сякаш той беше ударен от куршума.
– Стани! - извиках му аз. - Свинята е мъртва. Ела да видиш.
Първожрецът обърна главата си, както беше легнал, и като посочи пушката, каза:
– Махни я! Махни я!
Оставих пушката до стената. Едва тогава Арики се надигна и погледна през вратата.
– Е? Какво ще кажеш? - попитах го аз.
– Виждам, че пакеги казва истината - мрачно промърмори той.
После, като се поуспокои, попита как се казва тая "стрела" на езика на пакегите.
– Пушка - отговорих аз.
– Колко пушки имат пакегите?
Показах му пръстите на двете си ръце.
– Леон-до.
За трите ловджийски пушки премълчах.
– А колко ще получи Арики? - попита първожрецът.
– Не зная. Всички пушки са на тоя пакеги - кимнах аз към Смит.
– Не, всички пушки ще бъдат табу (табу - нещо забранено) - заяви Арики. Обясних на първожреца, че според обичаите на пакегите всичко, което сме донесли от яхтата, принадлежи на Смит. Арики настръхна. Той каза, че тук обичаите на пакегите не струват лула тютюн. Племето си има свой обичаи и всички са длъжни да ги спазват. И пакегите... Защо сме избързали да докараме всичко в моята колиба? Защо не сме го питали?
– Пакегите не са виновни - намеси се Боамбо. - Аз казах да пренесат всичко в либата орованда.
– А защо не се посъветва с мен? - тросна му се Арики.
– Защото ти спеше като мъртъв.
– Като мъртъв! - извика Арики. - Ти искаш да умра, но Дао пак ме съживи. Да, аз бях умрял, и пак се съживих! Ти няма да се отървеш от мене! Ще взема всичките пушки! Всичките!
– Защо му са на Арики толкова много пушки? - учуди се Боамбо.