Остров Тамбукту
Шрифт:
Сега краят на кошмара беше настъпил. Първожрецът и вождът бяха гости на Смит и той ги канеше на масата с дълбоки поклони.
Арики и Боамбо бяха изумени от обстановката в яхтата. Никога в живота си те не бяха предполагали, че съществуват пружинени легла с меки одеяла и с мрежи за комари, кожени канапета и столове, в които човек потъва, като седне, маси с бели покривки, "онами" от порцелан и чаши от кристал, сребърни лъжици, вилици и ножове, килими, тоалетни принадлежности и много други неща. Арики се оглеждаше като втрещен. А когато случайно видя образа си в голямото огледало, страхливо се отдръпна и се
Смит, който по-рано не обичаше бързите движения, сега беше подвижен като змиорка - подреждаше масата, канеше гостите и кимаше с глава като кон, когато се брани от мухи:
– Заповядайте, ваше преосвещенство... Благоволете, ваше височество...
– Държи се като лорд в Бъкингамския дворец. - хапливо подхвърли капитанът.
Боамбо не хареса консервите и се отказа от тях. Смит изпадна в отчаяние. Той не можеше да му предложи никакво друго ядене. Когато му казах, че главатарят много харесва шоколада, плантаторът донесе цяла кутия шоколад и я сложи пред главатаря.
Арики не беше придирчив, поглъщаше всичко, каквото му попаднеше - телешко и пилешко месо, риба, хайвер, опита дори и едно парче шоколад, но като не можа да го схруска с единствения си зъб, изплю го в шепата си и го хвърли на пода. Той хареса и коняка, и виното и винаги изпиваше чашата си до дъно, без да я допира до устните си: изливаше виното направо в устата си, после мляскаше с език и пак почваше да яде. А като изпи и чаша шампанско, първожрецът прегърна капитана и двамата почнаха да пеят едновременно - единият зангски, другият английски песни. Сега Смит насочи всичкото си внимание към Боамбо, усърдно пълнеше чашата му, но главатарят познаваше силата на алкохола и пиеше умерено.
Привечер всички излязохме на брега. Някой казал на туземците, че главатарят и първожрецът отишли на голямата лодка на пакегите, и цялото село беше се изсипало в малкия залив. Всички искаха да узнаят какво има в голямата лодка, но Боамбо не удовлетвори любопитството им, а първожрецът изобщо не можеше да говори, нито да се държи на крака. Той прегърна през раменете капитана и плантатора и те го помъкнаха към селото сред веселия шум на тълпата.
III
Работата на Смит се уреди: Арики и Боамбо му разрешиха да живее в моята колиба. Разбира се, за Стерн не ставаше дума - той имаше същите права като жител на острова, каквито имах и аз. Оставаше да решим какво да правим с имуществото на Смит.
А какво ли нямаше в яхтата на плантатора! Десет бойни и три ловджийски пушки, сандъци с патрони, консерви, чували с брашно и ориз, сандъци с макарони и захар, каси с испански и френски вина, коняк, ром, вермут и много други питиета, чиито названия аз дори не знаех; два големи гардероба с горни и долни дрехи, одеяла и чаршафи, мебели, библиотека, прибори за хранене, съдове за готвене, дърводелски и ковашки сечива - чукове, длета, бургии, секачи, пили, триони, пелки и какво ли не... Капитанът предложи по-голямата част от сечивата да предадем на племето, а за себе си да оставим мебелите, приборите за ядене, съдовете за готвене, одеялата, чаршафите, дрехите, разбира се, и пушките. Но Смит не се съгласи да дели с когото и да било своето имущество. Той заяви, че само той има право да се разпорежда със своята собственост.
– Всичко е мое, сър! - повтори Смит няколко пъти.
– Наше, сър! - поправи го Стерн.
– Нищо подобно, Стерн! - трепна Смит и загледа капитана с пепелявите си очи. - Винаги е било мое и си остава мое. Аз ще реша какво да дам на племето. Ще дам нещо и на вас, разбира се...
– Не, сър! - кипна Стерн и удари с юмрук по масата. - Ние не сме просяци. Тук всички сме равни и всичко ще делим по братски.
Смит избърса запотената си шия.
– Как така равни, Стерн? Не забравяй, че аз съм господарят, а вие сте мои служители...
– Бяхме! - прекъсна го капитанът. - Но сега сме равни. Сега аз съм толкова ваш служител, колкото и вие - мой. И ви моля да ми говорите на "ви". Ясно ли е?
Реших да прекратя тая неуместна свада.
– Напразно спорите - казах аз. - Всичко в яхтата не е нито на мистър Смит, нито на нас тримата. То е на племето.
– Вие се шегувате, сър! - враждебно ме изгледа Смит, като смачка мократа си кърпичка и я пъхна в джоба на панталона си.
– Говоря съвсем сериозно, сър. Частната собственост на острова е крайно ограничена. Тук всеки има копие, лък, стрели, две-три рогозки, два-три онама, две-три делви - това е частна собственост. Всичко останало - земята, горите, дивечът в тях, рибата в океана - е обществено притежание.
Смит ме гледаше тъй, сякаш бях му казал, че на острова върлува чума. Как е възможно? Значи, той няма да може да ходи на лов за дивеч? Но това е неговият любим спорт!
Обясних му, че тук ловът не е спорт, а начин за прехрана. Разбира се, всеки може да убие дива кокошка или някаква друга птица, всеки може да си хване риба в океана, но в лова на дивите говеда кро-кро и на диви свини участвува цялото село, а понякога и цялото племе, и то само в определени месеци в годината.
– А какво правят с убитите животни? - попита Смит.
– Устройват си празник и ги изяждат. Туземците не могат да държат запаси от риба и месо, защото бързо се развалят. Те още не са се научили да добиват морска сол и затова си служат с морска вода.
– А нима главатарят и първожрецът нямат свои плантации? - полюбопитствува Смит.
– Нямат. Нали ви казах, земята е колективна собственост.
– Но... това е комунизъм, сър! - трепна Смит.
– Не е комунизъм, успокойте се. Остатък от първобитен комунизъм.
– Не по врат, а по шия! - възкликна Смит. После, като помисли, той попита: - Кажете ми искрено, тук хората са лентяи, нали?
– Не съм забелязал такова нещо - отговорих аз. - Жените, та дори и децата работят в градините, а мъжете ходят на лов за дивеч или за риба.
– Но ако някой не иска да копае? Ако предпочита да лежи под сенките? Защото под това горещо слънце копанта не е много приятна работа, нали така?