Остров Тамбукту
Шрифт:
Магелан решава да накаже непокорния Силапулапу, та и другите главатари на тия прекрасни острови да разберат, че белите хора не се шегуват с ония, които не им се подчиняват. Как смее този смешен Силапулапу да прогонва белите хора от своя остров? Ако Магелан го остави ненаказан, другите главатари могат да последват примера му и тогава испанският крал няма да получи нито един от тия цветущи острови. Дори и благословията на римския папа няма да му помогне.
Все пак Магелан не искал да пролива кръв. Той изпратил своя роб Енрике при Силапулапу с предложение последният да приеме покровителството на испанския крал и да се съгласи да стане негов подчинен васал. Ако не, той и хората му ще бъдат убити със страшни стрели, които гърмят като гръмотевици. Силапулапу гордо отговорил:
– Е, добре, и ние имаме стрели. Те не са като стрелите на белите хора, те не изпускат светкавици и гръм, но затова пък са закалени с огън и всеки, който стъпи на остров Макатан, няма да се върне жив.
Каква дързост срещу хората, които сеят смърт със своите страшни мускети и амбрусти! Този дързък Силапулапу трябва да бъде наказан. Магелан - тоя твърд, закален от морските бури мореплавател, който не е търпял и най-малкото противопоставяне на волята му - заповядва на шестдесет свои моряци да облекат ризниците си и да се приготвят за предстоящото сражение. Самият Магелан сяда в една малка лодка и повежда бойците си към остров Макатан. И тук, на този малък остров, намира смъртта си най-великият мореплавател на Ренесанса. Сражението, в което загива, е описано от Пигафета.
"Ние наскачахме - пише Пигафета - във водата до пояс и трябваше да изминем едно разстояние от два изстрела на лък, докато стигнем брега, а в това време нашите лодки не можеха да ни следват поради рифовете. На брега намерихме петстотин души туземци, разделени на три дружини, и те се втурнаха с ужасни крясъци срещу нас. Две от дружините ни нападнаха откъм двата фланга, третата - във фронт. Нашият капитан раздели моряците на две части. Нашите стрелци половин час гърмяха от лодките с мускети и амбрусти, но нищо не направиха, защото куршумите не можеха да пробиват дървените щитове на туземците от такова голямо разстояние и в най-добрите случаи само раняваха враговете в ръцете. Поради това капитанът даде високо заповед да не стрелят повече, но нашите не го чуха. А туземците, като видяха, че нашите изстрели причиняваха незначителни вреди или не им причиняваха нищо, не отстъпиха Те викаха все по-високо и по-високо и като подскачаха ту на една, ту на друга страна, за да избягнат нашите изстрели, приближаваха се към нас, прикрити зад щитовете си, мятаха срещу нас стрели и закалени в огън копия, хвърляха камъни и кал, тъй че ние едва успявахме да се запазим. Някои от тях дори хвърляха копия с железни острия върху нашия капитан.
За да изплаши туземците, капитанът изпрати няколко души от нашите да запалят колибите им. Но това ги вбеси още повече. Неколцина от тях се затекоха към пожара, който погълна около двадесет или тридесет колиби, и убиха там двама наши войници. Останалите се впуснаха срещу нас с още по-голяма ярост. Като разбраха, че телата ни са защитени от бронята, но краката ни не са покрити с броня, те започнаха да се целят главно в тях. Една отровна стрела прониза десния крак на капитана и той даде заповед да отстъпваме крачка по крачка назад. Но сега почти всички наши хора удариха на бяг един през друг, тъй че само седем-осем души от нас останаха с капитана, който беше куц от години и явно забавяше отстъплението. Сега ние от всички страни бяхме изложени на копията и камъните на неприятеля и не можехме вече да окажем никаква съпротива. Бомбардите, които бяха в лодките, нищо не можеха да ни помогнат, защото плитката вода ги държеше много далеч. Нашата цел беше да напуснем острова и ние отстъпвахме с бой крачка по крачка. Бяхме само на един изстрел от брега, но туземците упорито ни преследваха, като събираха копията, които бяха хвърлили по-рано срещу нас - така че те мятаха по пет-шест пъти едни и същи копия. Те бяха близо до нас, познаха капитана и почнаха яростно да се целят в него. Два пъти свалиха шлема от главата му. Но той като храбър рицар остана на поста си с неколцина от нас, без да отстъпва по-нататък, и ние се бихме повече от един час, докато стрелата на един туземец попадна в лицето на капитана. В гнева си Магелан веднага промуши с копието си гърдите на нападателя, но копието му остана в тялото на убития и когато капитанът се опита да извади меча си, можа да го изтегли само до половината, защото един удар с копие омаломощи дясната му ръка. Като видяха това, всички врагове се спуснаха върху него и един от тях му нанесе с копието си такава рана в левия крак, че той падна на земята. Мигновено се хвърлиха върху него всички туземци и го намушиха с копията си и другите оръжия, които имаха. Така те отнеха живота на нашето огледало, на нашата светлина, на нашата утеха, на нашия верен вожд".
Така геройски и все пак безсмислено загива Магелан на Филипинските острови, преди да стигне крайната си цел - Молукските острови. Останалите испански капитани изпращат при Силапулапу посредник - да им предаде тялото на убития срещу примамливи за туземците звънчета и разноцветни кърпи, - но този горд главатар с нищо не може да бъде съблазнен или подкупен. Той заявява, че убитият е негов трофей и не му е за Продан. И никой не знае какво са направили с трупа му хората на Силапулапу: дали са го оставили за плячка на зверовете, или са го изяли под ударите на своите дървени барабани - историята никога няма да открие това.
IV
Какво е станало след убийството на Магелан, това е известно от дневника на Пигафета и от разказите на моряците, които се завърнали в Испания. За същото нещо разказваше и английският моряк Джон Джигерс, чийто дневник сега беше в ръцете ми заедно с дневника на Магелан. Нека проследим неговия разказ.
Главатарят на Себу, смиреният Хумабон, който бил покръстен от Магелан и приел "с радост" да носи името на испанския крал (Магелан го кръстил Карл Хумабон), като видял, че белите хора не са тъй страшни и неуязвими, както той мислел, дигнал стрелците си на въстание и прогонил испанските моряци от острова, като убил двадесет и четири от тях заедно с капитаните Франциско Сераон и Дуарте Барбоса. Там загива и астрологът Андрес де Мартин. За него Джон Джигерс не без ирония отбелязва, че този път хороскопът го излъгал.
Трите кораба - "Тринидад", "Консепсион" и "Виктория" - дигат котва и бързат да избягат по-скоро от остров Себу. Преди повече от две години те бяха тръгнали от Испания с пет кораба и 265 души екипаж, а сега са останали само 115 души - твърде малко, за да управляват трите кораба. Поради това най-добре ще бъде да се пожертвува единият кораб. Кой да бъде той? Разбира се "Консепсион", който и без това отдавна пропуска вода и кой знае дали ще издържи на бурите в Индийския океан. Като пристигат на остров Бохол, съседен на Себу, моряците пренасят от "Консепсион" на другите два кораба всичко ценно и годно за употреба, изгарят "Консепсион" и отново потеглят към юг, край безброй големи и малки острови и островчета. Сега Магелановите моряци се превръщат в пирати и ограбват всички лодки по пътя си. На 6 ноември 1521 година те виждат в далечината високи сини планини. В своя дневник Джон Джигерс пише: "Пленникът, който ни придружаваше, каза, че това са Молукските острови. Ние всички благодарихме на бога и за да засвидетелствуваме радостта си, изгърмяхме с оръдията. Нека не се вижда чудно, че бяхме толкова щастливи, защото бяхме прекарали цели 27 месеца без два дена в търсене на тия острови и при това търсене бяхме сновали надлъж и нашир между безброй острови".
На 28 ноември те спират на остров Тидор - един от петте Молукски острова. Джон Джигерс пише в дневника си:
"Какво да кажем за тия острови? Тук всичко е просто и нищо няма по-скъпо от мира, удобствата и подправките. Но най-доброто от тия неща и може би най-хубавото благо на земята - мирът, който е прогонен от нашия свят чрез лошотията на хората, тук е намерил последно прибежище".
Главатарят на остров Тидор, кръстен от испанците Алманзор, пристига в носилка и радушно приема гостите. Като се изкачва на единия от двата кораба, той си запушва носа - просто не може да понася миризмите на кухнята и на хората. Той казва на изморените моряци: "Слезте на брега и се подкрепете, порадвайте се на благата и удоволствията на земята след толкова дълго скитане по морето и след толкова много опасности. Освежете телата си и се радвайте тъй, като че сте пристигнали в царството на собствения си господар".
Тази любезност, колкото и да е украсена от Джигерс, е едно предупреждение за испанците. Алманзор недвусмислено им напомня, че все пак тука той е господар. И наистина испанците получават от туземците срещу размяна всичко, каквото им трябва за далечното плаване. Те събличат дори ризите си и ги сменят с подправки и скъпи райски птици. Жаждата за забогатяване и в най-трудните минути не ги напуска и особено се разгаря сега, когато са стигнали вече крайната си цел и им предстои да тръгнат отново на запад, към Испания. А някои, възхитени от красотата на острова и от неговите богатства и от гостоприемството на мирните туземци, пожелават да останат тук завинаги. И наистина, защо ще се впущат отново в опасен път, когато тук се живее тъй спокойно, тъй приятно? Защо отново да рискуват живота си, когато тук земята им предлага храна почти без труд, а населението ги посреща с такъв възторг? Преди да потеглят от тия блажени острови, испанците откриват, че "Тринидад" е доста повреден вече и не е годен за далечно плаване. Това е добре дошло за мнозина моряци. Петдесет души на драго сърце остават на остров Тидор, докато поправят кораба, а "Виктория" дига котва и потегля на запад с останалия екипаж от 47 моряци и няколко офицери.
Той минал край бреговете на големия остров Целебес и през Явайско море и Зондския пролив, между островите Суматра и Ява, навлязъл в Индийския океан. Тук той взел курс към югозапад, за да заобиколи Южна Африка. Но така ли лесно се стига до тоя горещ континент? От Ява до нос Добра Надежда има 9700 км - огромно водно пространство, което може да се преплава за много и много седмици при попътен вятър. Но както е известно, в Индийския океан често духат мусони с посока от студените води на Южния океан към североизток. Този почти насрещен вятър забавял движението на "Виктория". Моряците се отчаяли и когато стигнали до един непознат остров, те с радост хвърлили котва и излезли на брега. Туземците, които живеели тук, наричали острова Тамбукту. Цял месец прекарали моряците на остров Тамбукту, починали си и се охранили добре, а когато задухал попътен вятър, решили да тръгнат отново на път към Южна Африка. Тогава се разиграва малка човешка драма: десет моряци отказали да продължат опасното пътешествие и останали завинаги на остров Тамбукту. Никакви напомняния за дълга им към испанския крал не помогнали и корабът "Виктория" напуснал острова без тях, макар че те били много нужни за неговото управляване. Корабът отново се отправил към неизвестността само с тридесет и седем моряци. След дълги лутания той стигнал до африканския бряг и спрял в едно португалско пристанище да си набави прясна вода и продукти. Испанците излъгали португалците, че идват от Западна Индия (Америка), но лъжата им била открита благодарение на подправките, каквито в Америка нямало, и "Виктория" с бягство едва се спасил от плен. Все пак на брега били заловени няколко испански моряци, които никога вече не видели Испания. Останалите пристигнали в отечеството си окъсани, измъчени, изтерзани, но горди със своя поход, със своята смелост и самоотверженост и с огромната полза, която принесли на човечеството.