Отмъщение от отвъдното

Коннолли Дж. Дж.

Даниъл се обади на полицията веднага щом се върна в къщата. Диспечерката записа името и телефонния му номер и обеща да предаде съобщението му на началника. Той й обясни, че е спешно, и настоя да му даде номера на мобилния телефон на Дашът, но жената го осведоми, че началникът е извън града и е наредил поне през тази нощ да не го безпокоят. На Даниъл не му оставаше друго, освен да й благодари и да затвори.

Началникът не му звънна през тази нощ, въпреки че диспечерката го бе осведомила за обаждането на Даниъл. Прекарваше си приятна семейна вечер на празненството по повод четирийсетия рожден ден на брат си и смяташе, че си

го е заслужил. Не бе казал на Даниъл Фарадей и на съпругата му всичко, което знаеше. Същата сутрин един от хората му бе насочил вниманието на Дашът към долната част на ствола на дървото, към което беше завързан Боби Фарадей. Години наред хлапета, които си устройваха срещи там, бяха издълбавали инициалите си в кората и бяха превърнали дървото в паметник на любовта и на похотта, едновременно смъртен и безсмъртен.

Обаче в тъмната кора на дървото бе изрязано още нещо, при това неотдавна, ако се съди по цвета на оголената дървесина отдолу: знак, какъвто Дашът никога преди не беше виждал.

Той се погрижи да снимат знака и възнамеряваше да потърси консултация на следващия ден. Разбира се, възможно бе знакът да не значи нищо или да не е свързан с убийството на Фарадей, но наличието му на местопрестъплението го тревожеше. Дори по време на празненството, докато се опитваше да го прогони от мислите си, той все се връщаше и Дашът се ловеше, че го очертава по масата с влажен пръст, сякаш по този начин се опитваше да прозре смисъла му.

Празненството свърши в два през нощта. Началникът на полицията реши, че Даниъл Фарадей ще почака до следващата сутрин.

Даниъл Фарадей и съпругата му умряха същата нощ. Крановете на газовата им печка бяха завъртени докрай. Прозорците, предната и задната врата прилепваха плътно към рамките си, защото Даниъл работеше като надзорник в една от местните фирми за комунални услуги и прекрасно знаеше колко струва разхищението на енергия през зимата. Затова се бе погрижил от къщата да не излиза никакъв газ. Жена му сигурно беше се разколебала (или бе така, или бе вярна ужасяващата вероятност, че не става дума за споразумение между двамата, а съпругът й е извършил убийство и самоубийство), защото тялото й бе открито на пода в спалнята. На масата в кухнята намериха снимка на семейство Фарадей със сина им, а също и букет зимни цветя. Допуснаха, че са сложили край на живота си от скръб, и началникът на полицията бе обзет от мъчително чувство за вина, че не е отговорил на обаждането им. Случилото се го изпълни с още по-силна решителност да открие кой е отговорен за смъртта на Боби Фарадей, макар че постепенно започваше да си задава въпроси относно тези три привидни самоубийства, все в едно и също семейство, едно от които вече се оказа нещо по-различно, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

След като си тръгна от дома на семейство Фарадей, Емили опакова багажа си. Готвеше се да напусне града още откакто бе изчезнал Боби, защото усети (макар да не го изрече гласно), че той няма да се върне, че го е сполетяло нещо ужасно. Намирането на тялото му и начинът, по който бе умрял, само потвърдиха онова, което тя вече знаеше. Бяха я открили. Отново беше време да поеме на път.

Емили от години бягаше от онова, което я преследваше. Все по-умело успяваше да се крие от него, но не достатъчно, за да се скрие завинаги. Боеше се, че накрая то ще спипа и нея.

Щеше да я спипа и да я унищожи.

Осма глава

Следващият ден

ми беше почивен и имах възможността да забележа колко неспокоен е станал Уолтър. Драскаше с лапи по вратата, за да го пусна навън, а минути след това отново започваше да се моли да влезе. Като че ли не искаше да се отделя от мен за дълго, но заспиваше с мъка. Когато Боб Джонсън се отби да ни види по време на сутрешната си разходка, Уолтър не пожела да отиде при него дори когато Боб извади бисквитка от джоба си.

— Знаеш ли, държа се така и докато ти беше в Ню Йорк — каза Боб. — Тогава реших, че просто не му е добре, обаче явно не се е оправил.

Следобед заведох Уолтър на ветеринар, но лекарката не откри нищо нередно.

— Остава ли сам за дълго? — попита ме тя.

— Ами, аз работя, понякога се налага да отсъствам от къщи за една-две нощи. Съседите се грижат за него, докато ме няма.

Тя потупа Уолтър.

— Според мен това не му се нрави много. Още е малък. Нуждае се от присъствие и поощрение. Трябва му режим.

Два дни по-късно взех решение.

Беше неделя и аз се отправих на път рано с Уолтър на предната седалка до мен, който ту заспиваше, ту съзерцаваше прелитащия покрай прозореца свят. Пристигнах в Бърлингтън преди обяд и спрях в едно магазинче, за да купя парцалена кукла за Сам, и в пекарната за кексчета. Поръчах си кафе в едно заведение на „Чърч Стрийт“ и се опитах да прочета „Ню Йорк Таймс“, докато Уолтър лежеше в краката ми. Рейчъл и Сам живееха само на десетина минути път извън града, но не бързах. Не можех да се съсредоточа над вестника. Вместо това галех Уолтър и той притвори клепачи от удоволствие.

Една жена се появи от прохода отсреща на улицата с разпусната по раменете червена коса. Усмихваше се, но не на мен. Зад нея вървеше мъж, който й говореше нещо и я разсмиваше. Изглеждаше по-възрастен от нея, заможен, с коремче. Леко я придържаше с ръка за кръста, докато вървяха. Уолтър забеляза Рейчъл и понечи да се изправи, но аз го задържах за нашийника. Сгънах вестника и го метнах встрани.

Очертаваше се лош ден.

Когато стигнах до къщата на родителите на Рейчъл, майка й Джоан играеше на топка със Сам пред голямата къща. Сам беше вече двегодишна, знаеше названията на любимите си храни и схващаше какво означава „мой“, тоест всичко, което й харесва: от бонбоните на другите до някое дърво. На моменти завиждах на Рейчъл за възможността да наблюдава как расте Сам. Аз виждах развитието й накъсано, като на развалена филмова лента, от която липсваха важни кадри.

Сам ме позна, щом слязох от колата. Всъщност мисля, че най-напред позна Уолтър, защото извика някакъв объркан вариант на името му и разпери подканящо ръце. Никога не се бе страхувала от Уолтър. Той влизаше в нейната категория „мой“, а подозирам, че и кучето имаше същото отношение към нея. Хукна към нея на едри скокове, но намали темпото няколко метра преди детето, за да не го събори. Сам го прегърна, а Уолтър я пооблиза, легна и й позволи да се стовари отгоре му, щастливо размахвайки опашка.

Ако Джоан имаше опашка, едва ли щеше да я маха радостно. Усмихна се насила, докато се приближавах, и леко ме целуна по бузата.

— Не те очаквахме — каза. — Рейчъл е в града. Не съм сигурна кога ще се върне.

— Мога да почакам — отвърнах. — Пък и всъщност съм дошъл да видя Сам и да помоля за услуга.

— За услуга ли? — усмивката й се стопи.

— Ще почакам да се върне Рейчъл.

Сам пусна Уолтър, дойде при мен и прегърна краката ми. Вдигнах я и я погледнах в очите.