Отмъщение от отвъдното
Шрифт:
— _Бих ходил и по-често, но Елейн се разстройва — казал тихо Уил._
_Не се и съмнявам, казал си Джими. Нямал представа как е успял да оцелее бракът им, а съдейки по някои подметнати от Уил забележки, не бил напълно сигурен дали ще оцелее докрай. Въпреки това уважението на Джими към Елейн Паркър се задълбочило след всичко случило се. Дори не можел да си представи какво изпитва, когато погледне съпруга си и детето, което отглеждала като свое собствено. Питал се дали тя все още е в състояние да различава любовта от омразата._
— _Винаги нося два букета — продължил Уил. — Един за Каролайн и един за детето, което погребаха с нея. Ъпстийн заяви, че е важно. Трябвало да изглежда, че скърбя
— _Как така за всеки случай?_
— _Ами да не би някой да наблюдава._
— _Няма ги вече — отсякъл Джими. — И двамата умряха пред очите ти._
— _Ъпстийн смята, че е възможно да има и други. И даже по-лошо… — замълчал Уил._
— _Какво може да е по-лошо? — попитал Джими._
— _По някакъв начин да се върнат._
— _Как така да се върнат?_
_Уил махнал с ръка._
— _Няма значение. Измишльотини на един старец._
— _Боже, дано да са измишльотини. — Джими дал знак да им донесат по още едно питие. — Ами жената, която застрелях? С нея какво направиха? — попитал._
— _Изгориха тялото и пръснаха прахта. Знаеш ли, сега ми се иска да имах няколко минути с нея, преди да умре._
— _Можеше да я попиташ защо._
— _Да._
— _Нямаше нищо да ти каже. По очите й си личеше. И…_
— _Да?_
— _Ще ти се прозвучи странно._
_Уил се засмял._
— _След всичко случило се възможно ли е нещо да ми прозвучи странно?_
— _Май не._
— _Е?_
— _Тя не се страхуваше от смъртта._
— _Беше фанатичка. Фанатиците не се страхуват от смъртта._
— _Не, беше нещо повече. Мисля, че точно преди да стрелям, тя ми се усмихна, все едно нямаше значение дали ще я убия, или не. И това, дето била „недосегаема за нашите закони“. Боже, направо тръпки ме побиват._
— _Тя беше сигурна, че е направила онова, за което е дошла. Смяташе, че Каролайн е мъртва и че тялото й също е мъртво._
_Джими се намръщил._
— _Може би — промърморил, но, изглежда, не вярвал и се зачудил какво ли е казал на Уил Ъпстийн относно начина, по който онези ще се върнат. Не можел да се досети какво ще означава това, а Уил нямало да му каже._
_През следващите години двамата рядко обсъждали темата. Ъпстийн не контактувал с Уил или с Джими, макар на Уил да му се струвало, че мяркал равина от време на време, когато водел семейството си в града на пазар, на кино или на театър. В тези случаи Ъпстийн никога не издавал присъствието си и Уил не се приближавал към него, но имал усещането, че Ъпстийн лично и чрез други хора държи под око самия него, съпругата му и най-вече сина му._
_Уил много рядко обсъждал с Джими своите взаимоотношения с жена си. Те не се били възстановили от изневярата му и той съзнавал, че сигурно никога няма да се възстановят, но при все това двамата все още били заедно. На моменти обаче съпругата му се отчуждавала от него и емоционално, и физически седмици наред. Трудно й било и със сина им или, както подмятала на Уил в моменти на ярост, „твоят син“. Ала бавно положението започнало да се променя, понеже момчето не познавало друга майка освен нея. Според Уил повратният момент настъпил, когато Чарли, тогава осемгодишен, бил блъснат от кола, докато се учел да кара новото си колело в квартала. Елейн била на двора, когато се случило, видяла колата да се блъсва в колелото, момчето да излита във въздуха и да се стоварва тежко на пътя. Докато тичала към него, го чула да я вика: не баща си, към когото някак естествено се обръщал за много неща, а нея. Лявата му ръка била лошо счупена — установила го, когато стигнала до момчето, — а от раната на главата му шуртяла кръв. Мъчел се да запази съзнание и нещо й подсказало, че е важно Чарли да остане с нея, да не затваря очи. Не спирала да повтаря
— _Мамо — промълвило тихо, — мамо, много съжалявам._
— _Не, аз съжалявам. Ти не си виновен. За нищо не си виновен._
_И момчето не изгубило съзнание, докато тя стояла приведена над него и коленичила галела лицето му. Седяла до него и в линейката, чакала пред операционната, докато шиели раната на главата и намествали ръката му. Първото лице, което момчето зърнало, когато дошло в съзнание, било нейното._
_След това нещата помежду им се оправили._
— Баща ми ли ти разказа всичко това?
— Не — отвърна Джими, — тя ми го разказа след смъртта му. Каза, че само ти си й останал от него, но че не това е причината да те обича. Обичала те, защото си нейно дете. За теб тя била единствената майка, за нея ти си бил единственият син. Призна, че понякога е забравяла това или не е искала да го повярва, но с течение на времето осъзнала, че е точно така.
Джими се изправи. Аз останах на стола, потънал в мисли за майка си, за последните дни от живота й, докато лежеше напълно променена в болничното легло, толкова променена от болестта, че не я познах, когато за пръв път влязох в стаята. Помислих, че медицинската сестра е сбъркала стаята. Обаче тя леко повдигна дясната си ръка насън и въпреки болестта й изискаността на движението ми бе позната. В този момент разбрах, че е тя. През следващите дни, преди да издъхне, съзнанието й се проясни само за няколко часа. Гласът й бе изчезнал почти напълно и явно й бе мъчително да говори, затова аз й четях от колежанските си текстове: поезия, разкази, изрезки от вестници, които знаех, че ще й бъдат интересни. Баща й беше пристигнал от Мейн и двамата разговаряхме, когато тя заспеше между нас.
Дали докато е усещала как мракът прониква в съзнанието й отвсякъде като мастило във вода, не е преценявала дали да ми каже онова, което са скрили от мен? Сигурен съм, че е така, но разбирам защо не го е направила. Смятам, че вероятно е предупредила и дядо ми да не казва нищо, защото е била сигурна, че ако знам истината, ще започна да ровя в миналото.
А започна ли да ровя, ще ги привлека към себе си.
Джими отиде в тоалетната. Когато се върна, лицето му беше наплискано с вода, но понеже не беше изсъхнало напълно, капките приличаха на сълзи.
— През онази последна нощ… — поде той.
_Джими и Уил били заедно с „Питс“ и празнували рождения ден на Джими. Девети участък бил доста променен, но двамата си били същите в редица отношения. Имало галерии на мястото на някогашни долнопробни заведения и запустели сгради, а авангардни киносалони заели празните складове, където прожектирали съмнителни експериментални филми. Много от предишните места все още съществували, макар че и тяхното време било към края си, а над спомените за тях били надвиснали тъмни сенки. В „Бинибон“ на Втора и Пета улица все още сервирали мазна пилешка салата, но сега хората я гледали и си спомняли как през 1981 г. в заведението работел Джак Хенри Абът, писател и бивш затворник, подкрепян от Норман Мейлър, който организирал кампания за освобождаването му. Една вечер Абът се сдърпал с клиент, предизвикал го да излязат навън и го убил с нож. Джими и Уил били сред хората, които се оправяли с последиците — и двамата били променени, но въпреки това все същи точно като участъка, в който работели, променени външно, но все още в униформа. Така и не станали сержанти и никога нямало да станат. Това била цената, която трябвало да платят за случилото се през нощта, когато умряла Каролайн Рос._