Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Unknown

Старецът замислено потупа с пръст носа си отстрани.

— Знаеш ли — продължи той, — за вечерите трябва да докараш певец или нещо такова. Дявол да го вземе, дори и момчето на Орисон може да свири на цигулката на баща си. Обзалагам се, че за две напитки ще се съгласи да дойде. — Огледа странноприемницата. — Това място се нуждае от малко музика.

Съдържателят кимна. Лицето му беше толкова спокойно и любезно, че изглеждаше почти безизразно.

— Предполагам, че си прав — съгласи се той.

Гласът му беше съвършено спокоен и нормален — безцветен и ясен като стъклото на прозорец.

Стария Коб отвори

уста да каже още нещо, но преди да успее, Баст почука с кокалче върху плота.

— Някой иска ли нещо за пиене? — попита той мъжете, седнали край бара. — Предполагам, че всички ще искате още по едно, преди да ви донесем нещо за хапване.

Така беше. Баст се засуети зад бара и започна да налива бира в халби и да ги раздава на протегнатите към него ръце. Коте постоя неподвижно известно време, а след това мълчаливо мина покрай помощника си и се отправи към кухнята, за да донесе супа, хляб с масло и ябълки.

> 47.

> Антракт — конопеният стих

Летописеца се усмихна и се отправи към бара.

— Това беше един час сериозна работа — гордо каза той, докато сядаше. — В кухнята остана ли нещо за мен?

— Или малко от онзи пай, за който спомена Ели? — с надежда попита Джейк.

— И аз искам пай — обади се Баст, който седеше до Джейк и също държеше чаша в ръка.

Съдържателят се усмихна и обърса ръце в престилката си.

— Май отделих няколко парчета настрана, в случай че вие тримата дойдете по-късно от останалите.

Стария Коб потри ръце.

— Не мога да си спомня кога за последен път ядох топъл ябълков пай — призна той.

Коте отиде в кухнята. Извади пая от пещта, наряза го и подреди парчетата в чинии. Докато ги носеше към общата стая, от там се разнесоха силни гласове.

— И той е бил демон, Джейк — ядосано казваше Стария Коб. — Миналата нощ ти го казах и ако трябва, ще ти го повторя още сто пъти. Не съм от онези хора, които си променят мнението, както си сменят чорапите. — Той вдигна пръст. — Призовал демон, който захапал човека и изсмукал соковете му, сякаш е някоя слива. Каза ми го един, дето познава жена, видяла всичко със собствените си очи. Ето защо дошли приставът и неговите помощници и го измъкнали навън. В Амари съюзяването с тъмни сили е незаконно.

— Продължавам да твърдя, че само са си мислели, че е демон — настоя Джейк. — Нали знаеш какви са хората.

— Знам — намръщи се Стария Коб. — Живял съм доста по-дълго от теб, Джейкъб. Освен това знам по-добре историята, която аз самият разказвам.

На бара настъпи дълго и напрегнато мълчание, преди накрая Джейк да извърне поглед.

— Просто исках да кажа какво мисля — промърмори той.

— За какво става дума? — Съдържателят плъзна една купа със супа към Летописеца.

Писарят хвърли потаен поглед към него.

— Коб ни разказва за процеса на Квоте в Имре — каза той с нотка на задоволство. — Не си ли спомняш? Започна да разказва историята снощи, но стигна едва до половината.

— И така — подхвана Коб, като се огледа свирепо, сякаш предизвикваше някого да се осмели да го прекъсне, — положението било трудно. Квоте знаел, че ако го осъдят, щели да го обесят и да го оставят да виси. — Той направи жест с ръка, сякаш държеше клуп, пристегнат около врата си, и наклони глава встрани. — Но бил прочел много книги, докато учел в Университета, и знаел един номер. —

Старецът спря, за да си бодне от пая, и за момент затвори очи, докато дъвчеше. — В името на бога и неговата дама! — каза той сякаш на себе си. — Ето това е хубав пай! Кълна се, че е по-хубав от онзи, който правеше мама. Тя винаги се скъпеше на захарта. — Сложи нова хапка в устата си и на обруленото му от вятъра и слънцето лице се появи блажено изражение.

— Значи Квоте е знаел някакъв номер? — подкани го Летописеца.

— Какво? О, да. — Коб, изглежда, се опомни. — Работата е там, че в „Книгата на пътя“ има два реда. Ако можеш да ги прочетеш на глас на древния език тема, известен само на свещениците, тогава законът на желязото повелява да те третират като свещеник. Това означава, че съдиите от Федерацията не могат да ти сторят абсолютно нищо. Ако прочетеш тези редове, случаят ти трябва да бъде решен от църковните съдилища.

Стария Коб отново хапна от пая и бавно задъвка, преди да преглътне.

— Тези два реда се наричат „конопеният стих“, защото, ако ги знаеш, можеш да се спасиш от въжето. Нали знаете, че църковните съдилища не могат да обесят човек.

— И какви са тези редове? — попита Баст.

— Бих дал много, за да ги науча — печално отвърна Стария Коб. — Но не говоря тема. И самият Квоте не го е знаел. Но предварително наизустил стиха. След това се престорил, че го чете, и съдът на Федерацията трябвало да го пусне. Квоте знаел, че има два дни, преди съдията на техлините да стигне до Амари. Затова се захванал да научи тема. Той четял книги и се упражнявал по цял ден и цяла нощ. И бил толкова умен, че накрая можел да говори тема по-добре от повечето хора, които правели това през целия си живот. Тогава, на втория ден преди да се появи съдията, Квоте си приготвил специален еликсир. Бил направен от мед, от един специален камък, който се намира в мозъка на змия, и от растение, което расте само на дъното на морето. Когато го изпил, гласът му станал толкова сладък, че всеки, който го слушал, не можел да не се съгласи с думите му. И така, когато съдията най-сетне се появил, целият процес продължил само петнайсет минути — изкикоти се Коб. — Квоте произнесъл чудесна реч на съвършен тема, всички се съгласили с него и се разотишли по домовете.

— И след това той живял дълго и щастливо — тихо каза червенокосият мъж зад бара.

* * *

Странноприемницата утихна. Навън въздухът беше сух и горещ, пълен с прах и миризмата на слама. Слънчевата светлина беше силна и ярка като кюлче злато.

В „Пътният камък“ беше тъмно и хладно. Мъжете тъкмо бяха довършили последните бавни хапки от своите пайове, а в халбите им все още бе останала малко бира. Така че те поседяха още известно време, отпуснати на столовете с гузния вид на хора, които са твърде горди, за да бъдат истински мързеливи.

— Аз самият никога не съм харесвал историите за Квоте — сухо рече съдържателят, докато събираше чиниите на всички.

— Така ли? — Стария Коб вдигна поглед от бирата си.

— Ако ще слушам история за магия, бих предпочел да е такава, в която да има истински магьосник — сви рамене Коте. — Някой като Таборлин Великия или Серафа, или пък Летописеца.

В края на бара писарят не трепна, нито пък се задави. Все пак спря за част от секундата, преди да загребе отново с лъжица от втората си купа със супа.