Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
След няколко дълги минути кимна, сложи единия крак на стремето и го запъна без каквото и да е видимо усилие. Разсеяно се зачудих колко силен е Килвин. Раменете ме боляха и ръцете ми се бяха покрили с мазоли от битката с това тромаво нещо през последните няколко дни.
Подадох му една тежка стрела и той огледа и нея. Изглеждаше все по-озадачен. Знаех защо е така. По арбалета нямаше никакви явни промени или сигалдрия. Същото се отнасяше и за стрелата.
Килвин постави стрелата в арбалета и повдигна вежди към мен.
Направих жест към сламеното чучело, опитвайки се
Магистърът сви рамене и вдигна арбалета. Той изглеждаше малък, запънат на широкото му рамо. Килвин внимателно се прицели с мерника. С изненада наблюдавах как той спокойно си пое дъх, сетне бавно издиша и дръпна спусъка.
Арбалетът рязко отскочи нагоре, тетивата звънна и стрелата излетя със свистене.
Чу се остро метално дрънчене и стрелата спря във въздуха, сякаш се бе ударила в невидима стена. Тя изтрака върху каменния под насред стаята, на пет метра от сламеното чучело.
Неспособен да се сдържа, аз се разсмях и вдигнах триумфално ръце във въздуха.
Килвин сбърчи чело и ме погледна. В отговор му се ухилих лудешки.
Магистърът взе стрелата от пода и пак я разгледа. След това отново запъна арбалета, прицели се и дръпна спусъка.
Пак се чу дрънчене и стрелата падна на пода за втори път, като леко се плъзна встрани.
Този път Килвин забеляза източника на звука. В далечния ъгъл на стаята от тавана висеше метален предмет с размера на голям фенер. Люлееше се напред-назад и леко се въртеше, сякаш някой току-що го е ударил под ъгъл.
Свалих го от куката и го отнесох до работната маса, където ме чакаше магистърът.
— Какво е това нещо, ре'лар Квоте? — любопитно попита той.
Когато го поставих върху масата, предметът издаде глух звук.
— Най-общо казано, магистър Килвин, това е автоматично задействано устройство за кинетично противопоставяне — сияейки от щастие, отвърнах аз. — По-конкретно то спира стрелите.
Килвин се наведе, за да го разгледа, но нямаше нищо за гледане освен безинтересни плочи от тъмно желязо. Моето творение приличаше на голям фенер с осем страни, направен изцяло от метал.
— И как го наричаш?
Това беше частта от изобретението ми, която не бях успял да довърша. Сетих се за стотици имена, но като че ли нито едно от тях не пасваше. „Капан за стрели“ звучеше като нещо, свързано с краката. „Приятелят на пътника“ беше твърде прозаично. „Проклятието на бандита“ звучеше глупаво мелодраматично. Никога нямаше да посмея да погледна Килвин отново в очите, ако се бях опитал да нарека изобретението си така.
— Имам затруднения с измислянето на име — признах аз, — засега го наричам „уловител на стрели“.
— Хъммм — промърмори Килвин, — но то не улавя стрелата.
— Знам — раздразнено отвърнах аз, — но трябва да е или това, или „дрънкало“.
— Човек би очаквал от студент на Елодин да се справи
— Делевари лесно се е справил с проблема — изтъкнах аз. — Той просто е направил по-добра ос и е написал името си върху нея. Спокойно мога да нарека това „Квоте“.
Килвин се засмя.
— Така е. — Той се обърна към „уловителя на стрели“ и го изгледа с любопитство. — Как работи това нещо?
Ухилих се и измъкнах един голям свитък с хартия, покрит с диаграми, сложна сигалдрия, металургични символи и старателно изписани формули за кинетично преобразуване.
— Има две основни съставни части. Първата е сигалдрията, която автоматично създава симпатична връзка с всяко тънко, бързо движещо се парче метал в рамките на шест метра. Трябва да призная, че ми бяха нужни няколко дълги дни, за да я измисля. — Почуках с пръст по съответните руни върху свитъка. — В началото смятах, че това ще е достатъчно. Надявах се, че ако обвържа приближаващото се острие на стрелата с неподвижно парче желязо, то ще погълне инерцията на стрелата и ще я направи безобидна.
— Това е опитвано и преди — поклати глава Килвин.
— Трябваше да се сетя още преди да го пробвам — отбелязах аз. — В най-добрия случай то поглъща една трета от инерцията на стрелата, а стрела, движеща се с две трети от първоначалния си импулс, е все още нещо опасно. — Посочих друга диаграма. — Онова, от което наистина имах нужда, бе нещо, което да противодейства на стрелата. И то трябваше да го прави много бързо и много силно. Накрая използвах пружинна стомана от капан за мечки, разбира се, модифицирана. — Взех един резервен връх за стрела от работна маса и замахнах с него към „уловителя на стрели“. — Първо стрелата се приближава достатъчно, за да се установи обвързването. После инерцията й задейства спусъка като стъпването в капан. — Щракнах рязко с пръсти. — След това натрупаната енергия на пружината отблъсква стрелата, като я спира или дори я блъска назад.
Килвин кимна в съгласие.
— Ако пружината трябва да се задейства отново след всяка употреба, как успя да спре втората ми стрела?
Посочих централната диаграма.
— Устройството не би свършило особена работа, ако можеше да спира само една стрела — отвърнах аз — или ако спираше само стрели, идващи от една посока. Проектирах го с осем пружини, разположени в кръг. Би трябвало да спре стрели, идващи едновременно от няколко посоки. — Свих рамене извинително. — Така е на теория. Още не съм успял да го изпробвам.
Килвин погледна отново към сламеното чучело.
— И двата ми изстрела дойдоха от една и съща посока — каза той. — Как вторият беше спрян, след като пружината вече е била задействана?
Вдигнах „уловителя на стрели“ за пръстена, който бях поставил отгоре му, и показах как той се върти свободно.
— Виси на въртящ се пръстен — обясних аз. — Ударът от първата стрела го завърта леко към нова пружина. Дори и да не го направи, енергията от стрелата го завърта към най-близката незадействана пружина така, както ветропоказателят указва посоката на вятъра.