Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Unknown

— В името на боговете на дълбините! — шумно въздъхна тя. — Бях ти толкова ядосана. — Поклати глава. — Не знам дали някой друг ме е вбесявал толкова през целия ми живот.

Кимнах.

— Всъщност не вярвах, че ти си способна на нещо толкова низко като „злонамерената постъпка“ — рекох аз. — Бях убеден, че не може да си ти. Но всички не спираха да обясняват колко си опасна и непрекъснато ми разказваха разни истории. И когато не ми позволи да видя кръвта си… — Не довърших и свих рамене.

— Наистина ли все още получаваш остатъчни ефекти от „топката от сливи“? —

попита тя.

— Леки пристъпи — потвърдих аз — и изглежда, че по-лесно избухвам. Но това може да е просто от напрежението. Симон казва, че вероятно в организма ми има необвързани елементи — каквото и да означава това.

Деви се намръщи.

— Работя с оборудване, което далеч не е идеално — каза тя и посочи към затворената врата. — Съжалявам, но онзи човек ми предложи целия комплект на „Ваутиум Тегностае“. — Махна към лавиците с книги. — При други обстоятелства в никакъв случай не бих направила нещо подобно, но е почти невъзможно да се намерят нецензурирани копия от нея.

— Ти си му я приготвила? — Обърнах се да я погледна изненадано.

— По-добре е, отколкото да му дам формулата — отбранително отвърна Деви.

Частица от мен усещаше, че това би трябвало да ме ядоса, но като цяло бях просто щастлив, че съм на топло и сухо място и над мен не е надвиснала смъртна заплаха. Свих рамене.

— Симон каза, че хич не си се справила с приготвянето на формулата — разговорливо добавих аз.

Деви сведе поглед към ръцете си.

— Не се гордея, че му я продадох — призна тя, а миг по-късно вдигна глава и се ухили. — Но „Тегностае“ има великолепни илюстрации.

— Покажи ми ги — засмях се аз.

* * *

Часове по-късно дрехите ми бяха сухи и суграшицата бе преминала в лек сняг. Каменният мост щеше да се е превърнал в масивен леден блок, но като изключим това, връщането у дома щеше да е далеч по-приятно.

Когато излязох от умивалнята, видях, че Деви отново е седнала зад бюрото си. Отидох при нея и й подадох робата.

— Няма да нараня достойнството ти, като те попитам защо притежаваш роба, която е доста по-дълга и широка в раменете, отколкото е необходимо за една изящна млада дама като теб.

Деви изсумтя не особено изтънчено и вдигна очи към тавана.

Седнах и обух ботушите си. Те бяха приятно топли от стоенето близо до огъня. След това извадих от кесията си три тежки сребърни таланта, поставих ги върху бюрото и ги побутнах към Деви. Тя ги погледна с любопитство.

— Наскоро изкарах малко пари — обясних аз. — Не са достатъчно, за да уредя дълга си, но мога да платя по-рано лихвата за този семестър — махнах с ръка към монетите — като жест на добра воля.

Деви се усмихна и бутна талантите обратно към мен.

— Имаш още два цикъла до края на семестъра — напомни ми тя. — Както казах, нека се придържаме към първоначалната ни сделка. Ще се почувствам зле, ако ти взема парите по-рано.

* * *

Макар да предложих парите на Деви като жест на помирение, бях доволен, че мога да запазя трите си таланта. Има голяма разлика между това да имаш малко пари и това да нямаш никакви. Празната кесия поражда чувство на безпомощност.

Те са като зърното. Ако в края на дългата зима имаш останало зърно, можеш да го използваш за сеитба. Така имаш контрол над живота си. Можеш да използваш това зърно и да правиш планове за бъдещето. Но ако напролет нямаш зърно за засяване, си безпомощен. Колкото и много да работиш и каквито и добри намерения да имаш, реколтата няма да поникне, ако нямаш зърно, с което да започнеш.

И така, отидох да си купя дрехи — три ризи, нов панталон и дебели вълнени чорапи. Взех си и шапка, ръкавици и шал, които да ме пазят от зимния студ. Купих за Аури торбичка морска сол, чувалче сушен грах, два буркана консервирани праскови и чифт топли пантофи. Сдобих се и с комплект струни за лютнята, мастило и шест листа хартия.

Взех и здраво резе и го завинтих към рамката на прозореца в малката си таванска стаичка. Аз можех да се справя с него сравнително лесно, но то щеше да пази малкото вещи, които притежавах, дори и от крадците, идващи с най-добри намерения.

> 43.

> Без всякакво предупреждение

Гледах падащия сняг през предния прозорец на „При Анкер“ и разсеяно въртях пръстена на Дена между пръстите си. Зимата беше сковала Университета и Дена не се бе появявала повече от месец. Имах три часа преди лекцията на Елодин и се опитвах да реша дали малката вероятност да намеря Дена си заслужава дългото вървене пеша до Имре.

Докато стоях край прозореца, през вратата влезе един сийлдиш, изтупа пухкавия сняг от ботушите си и се огледа наоколо с любопитство. Беше още рано през деня и аз бях единственият човек в общата стая.

Той се приближи до мен, снежинките по брадата му се топяха и се превръщаха в капки вода.

— Съжалявам, че ви безпокоя. Търся един човек — подхвана той, като ме изненада с липсата на какъвто и да е сийлдишки акцент.

Мъжът бръкна във вътрешния джоб на дългото си палто и извади дебел плик с кървавочервен печат.

— Кво-тее — бавно прочете той и след това обърна плика към мен така, че да видя предницата му.

C>

Квоте — странноприемницата „При Анкер“

Университета (на три километра западно от Имре)

Беленай — Барен

C$

Текстът бе написан с почерка на Дена.

— Всъщност името е Квоте — разсеяно казах аз. — Едното „е“ е излишно.

Мъжът сви рамене.

— Това вие ли сте?

— Аз съм — потвърдих.

— Хубаво — доволно кимна той. — Получих това в Тарбеан преди около цикъл. Купих го от някакъв човек срещу едно твърдо пени. Той пък каза, че го купил от моряк в Джунпуи за дребна винтишка сребърна монета. Не можа да си спомни името на града, откъдето го е взел морякът, но е бил някъде във вътрешността на страната. — Погледна ме в очите. — Казвам ви това, за да не си помислите, че искам да ви измамя в сделката. Платих цяло твърдо пени и след това дойдох до Имре, макар че не ми беше на път. — Огледа общата стая. — Макар да предполагам, че човек, който притежава такава странноприемница, няма да започне да увърта, за да не ми даде онова, което по право ми се полага.