Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Unknown

Блестящото острие във форма на лист отказваше да се забие в дървото и всеки удар се отклоняваше встрани, сякаш Баст се опитваше да разцепи голям и гладък каменен блок.

Накрая ученикът на Квоте спря задъхан и се наведе да огледа горната част на сандъка. Прокара ръка по повърхността, преди да насочи вниманието си към острието на брадвата.

— Добра работа си свършил, Реши — въздъхна той.

Съдържателят се усмихна и докосна с пръсти ръба на въображаема шапка.

Баст изгледа продължително сандъка.

— Бих се опитал да го запаля, но знам,

че дървото роах не гори. Може би ще имам повече късмет, ако го нагрея, така че медната ключалка да се стопи. Но за да го направя, ще трябва да сложа цялото нещо в ковашко огнище. — Той хвърли поглед към сандъка, който беше с размера на пътния сандък на благородник. — Но огнището ще трябва да е по-голямо от това, което имаме тук, в града. А аз дори не знам колко трябва да се нагорещи медта, за да се стопи.

— Тази информация — отбеляза Квоте — без съмнение ще е част от уроците, които включват и книги.

— Освен това предполагам, че си взел мерки срещу нещо такова.

— Така е — призна съдържателят. — Но идеята беше добра. Показва оригинално мислене.

— А киселина? — попита Баст. — Знам, че долу имаме някои много силни киселини…

— Мравчената киселина е безполезна срещу роах — отвърна Квоте, — както и солната киселина. Може да имаш някакъв успех с царска вода*. Но дървото е доста дебело, а ние нямаме много от нея подръка.

[* Смес от концентрирана азотна и солна киселина. — Бел.прев.]

— Нямах предвид дървото, Реши. Отново мислех за ключалките. Ако разполагам с достатъчно киселина, тя може да ги разяде.

— През цялото време предполагаш, че те са направени от мед и желязо — отбеляза съдържателят. — Дори да е така, ще е нужно голямо количество киселина, а и трябва да имаш предвид, че киселината, попаднала в сандъка, може да съсипе онова, което е вътре. Същото важи и за огъня, разбира се.

Помощникът отново се загледа продължително в сандъка, като замислено подръпваше устните си.

— Това е всичко, за което се сещам, Реши. Ще трябва да помисля повече.

Квоте кимна. Баст събра инструментите си с доста обезсърчен вид и ги изнесе. Когато се върна, плъзна сандъка обратно с около един сантиметър, така че отново да се изравни с леглото.

— Беше добър опит, Баст — насърчи го съдържателят, — много методичен. Ти действа горе-долу по същия начин, по който бих подходил и аз самият.

— Ехо? — дочу се глухо гласът на кмета от долната стая. — Приключих.

Баст скочи и забърза към вратата, след като бутна стола си обратно под бюрото. Внезапното му движение пръсна листовете, натрупани върху него, и събори един от тях върху пода, където той отскочи и се мушна под стола.

Помощникът спря и се наведе да го вдигне.

— Не — мрачно каза Квоте, — остави го!

Баст спря с протегната ръка, след това се изправи и излезе от стаята.

Съдържателят го последва и затвори вратата след себе си.

> 72.

> Коне

Няколко дни след разходката с Дена на лунна светлина завърших песен за Мелуан, наречена „Само рози“. Маерът специално беше избрал заглавието и аз захванах този проект

с желание, знаейки, че Дена ще умре от смях, когато й я изсвиря.

Сложих песента на Алверон в един плик и погледнах часовника. Мислех, че ще ми е нужна цялата нощ, за да я завърша, но бях успял да я съчиня с изненадваща лекота. Така бях свободен за остатъка от вечерта. Беше късно, но не и ужасно късно. Не чак толкова късно за нощта на Сендлинг в оживен град като Северин. Може би не твърде късно, за да открия Дена.

Облякох чисти дрехи и бързо напуснах имението. Тъй като парите в кесията ми идваха от разпродаването на части от оборудването на Каудикус и играта на карти с благородниците, които бяха по-наясно с модата, отколкото със статистиката, платих цял бит за конския подемник и след това изминах бързо близо единия километър до улица „Нюуел“. На последните няколко пресечки забавих ход. Ентусиазмът ми щеше да поласкае Дена, но не исках да пристигна в странноприемницата й задъхан и плувнал в пот като пришпорван кон.

Не се изненадах, когато не я открих в „Четирите свещи“. Дена не беше от жените, които ще стоят и ще бездействат само защото съм зает. Но двамата бяхме разглеждали заедно града почти цял месец и имах няколко предположения къде мога да я открия.

Пет минути по-късно я забелязах. Тя вървеше така целеустремено по оживената улица, сякаш се бе запътила към важна среща. Тръгнах към нея, но се поколебах. Накъде бе поела така целенасочено сама толкова късно през нощта?

Отиваше да се срещне с покровителя си.

Иска ми се да можех да кажа, че дълго съм се колебал, преди да реша да я проследя, но всъщност не беше така. Изкушението най-сетне да науча самоличността на нейния покровител беше просто твърде силно.

И така сложих качулката на плаща си и тръгнах през тълпата след Дена. Това е забележително лесно, ако имате малко практика. В Тарбеан го бях превърнал в нещо като игра, за да видя колко дълго мога да следя някого, без да ме забележи. Помагаше ми това, че Дена не беше глупава и се придържаше само към безопасните части на града, където улиците бяха оживени, а и на слабата светлина плащът ми изглеждаше с невзрачен, тъмен цвят.

Следвах я в продължение на половин час. Минахме покрай продавачи с колички, които предлагаха кестени и мазни пайове с месо. Стражите се бяха смесили с тълпата и улиците бяха осветени от разположените нарядко лампи и фенерите, окачени пред вратите на странноприемниците. От време на време се виждаше някой опърпан уличен музикант, който свиреше с шапка пред себе си, а веднъж подминахме и трупа мимове, които играеха пиеса на малък павиран площад.

След това Дена зави и остави по-хубавите улици зад гърба си. Скоро светлините и подпийналите гуляйджии намаляха. Музикантите бяха заменени от просяци, които те викаха или сграбчваха дрехите ти, когато минеш покрай тях. От прозорците на близките кръчми и странноприемници все още блестеше светлина, но улиците вече не бяха така оживени. Хората се движеха на групички от по двама-трима. Жените носеха корсети, а погледите на мъжете бяха сурови.