Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Unknown

— Значи това е маерът — тихо промълви тя, докато черните й очи надничаха между листата. — По-нисък е, отколкото си го представях.

— Искаш ли да се срещнеш с него? — попитах я аз. — Мога да ви запозная.

— О, това би било чудесно — съгласи се тя с лека нотка на насмешка.

После се закикоти, но когато не се присъединих към смеха й, вдигна поглед към мен и спря.

— Сериозно ли говориш? — Дена наклони глава на една страна и на лицето й се изписа нещо средно между веселост и объркване.

— Вероятно

не е редно изведнъж да изскочим от плета пред него — признах аз. — Но можем да излезем от другата страна и да обиколим, за да се срещнем с него. — Посочих с ръка по кой път да тръгнем. — Не казвам, че ще ни покани на вечеря или нещо такова, но можем да му кимнем учтиво, докато се разминаваме на пътеката.

Дена продължи да ме гледа втренчено и веждите й се присвиха, сякаш се готвеше да се намръщи.

— Наистина говориш сериозно — заключи тя.

— Какво искаш да… — Спрях, когато осъзнах какво означаваше изражението й. — Мислила си, че те лъжа, че работя при маера — досетих се аз. — Мислила си, че те лъжа и когато казах, че мога да те поканя тук.

— Мъжете обичат да разказват истории — презрително отбеляза тя. — Обичат да се хвалят малко. Отношението ми към теб не се промени, защото смятах, че ми разказваш измислена история.

— Не бих те излъгал — заявих аз, но след това се замислих. — Не, това не е вярно. Бих. Ти заслужаваш човек да излъже заради теб. Но аз не съм го правил. Защото също така заслужаваш и истината.

— Така или иначе тя се среща по-рядко — нежно ми се усмихна Дена.

— Значи би искала? — попитах аз. — Искам да кажа, да се срещнеш с него?

Тя надникна към пътеката от живия плет.

— Не. — Когато поклати глава, косата й се движеше като танцуващи сенки. — Вярвам ти. Не е необходимо. — Сведе поглед. — Освен това имам зелени петна от трева по дрехите си. Какво би си помислил той?

— И аз имам листа в косата си — признах аз. — Знам точно какво би си помислил.

Излязохме от живия плет. Махнах листата от косата си, а Дена избърса ръце в предницата на полата си, като леко се намръщи при вида на петната от трева.

Върнахме се на пътеката и отново закрачихме по нея. Помислих си да я прегърна, но не го направих. Не можех да преценявам добре тези неща, но изглежда, че моментът бе отминал.

Дена вдигна поглед, когато стигнахме до статуята на жена, откъсваща цвете. Тя въздъхна.

— Беше по-вълнуващо, когато не знаех, че това ни е позволено — сподели с известно съжаление в гласа.

— Винаги е така — съгласих се аз.

> 71.

> Антракт — тройно заключеният сандък

Квоте вдигна ръка и направи знак на Летописеца да спре. Писарят избърса върха на перото си в оставения наблизо парцал и раздвижи схванатите си рамене. Съдържателят мълчаливо извади тесте карти и започна да ги раздава на масата. Баст взе своите и ги заразглежда с любопитство.

— Какво… — намръщи

се Летописеца.

По дървената площадка отвън отекнаха стъпки и вратата на странноприемницата „Пътният камък“ се отвори. Видяха един плешив и дебел мъж, облечен в бродиран жакет.

— Кмете Лант! — поздрави го съдържателят, като свали картите и се изправи. — Какво мога да направя за вас? Искате ли нещо за пиене? Или за хапване?

— Чаша вино ще ми дойде добре — отвърна кметът, докато влизаше в стаята. — Имаш ли червено „Гремсби“?

Квоте поклати глава.

— Опасявам се, че не — отвърна той. — Нали знаете какви са пътищата. Трудно ми е да поддържам всички стоки в наличност.

— Тогава ще пийна каквото и да е червено вино — кимна кметът. — Но имай предвид, че няма да платя повече от едно пени за него.

— Разбира се, че не, господине — загрижено отвърна съдържателят и за малко не започна да чупи ръце от отчаяние. — А нещо за ядене?

— Не — отказа плешивият мъж, — всъщност съм дошъл, за да се възползвам от услугите на писаря. Реших да поизчакам малко, докато нещата се поуспокоят, за да останем насаме. — Той огледа празната стая. — Надявам се, че няма да имаш нищо против да си послужа с това място за половин час?

— Никак даже — угоднически се усмихна Квоте и подкани с жест Баст да си върви.

— Но аз имах пълен борд! — запротестира помощникът и размаха картите си.

Съдържателят му се намръщи и се отправи към кухнята.

Кметът свали жакета си и го метна върху облегалката на стола, докато Баст недоволно събираше картите.

Квоте донесе чаша червено вино и след това заключи вратата с голям месингов ключ.

— С момчето ще се качим горе — каза той, — за да останете насаме.

— Това е изключително любезно от твоя страна — отбеляза кметът, докато се настаняваше на стола срещу Летописеца. — Ще те извикам, когато приключим.

Съдържателят кимна и поведе Баст нагоре по стълбите. Когато стигнаха, Квоте отвори вратата на стаята си и махна на помощника си да влезе вътре.

— Чудя се какво ли иска да запази в тайна Лант — рече Квоте, веднага щом затвориха вратата след себе си. — Надявам се да не се бави твърде много.

— Той има две деца от вдовицата Крийл — сухо отвърна Баст.

— Наистина ли? — повдигна вежди съдържателят.

— Всички в града знаят — сви рамене помощникът.

Като чу това, Квоте изсумтя и седна на големия тапициран стол.

— Какво ще правим половин час двамата? — попита той.

— От последните ни уроци мина много време — Баст дръпна един дървен стол изпод малкото бюро и седна на края му. — Можеш да ме научиш на нещо.

— Уроци — замислено повтори Квоте. — Можеш да почетеш от „Целум Тинтуре“.

— Реши — умолително каза Баст, — толкова е _отегчително_. Нямам нищо против уроците, но трябва ли те да включват и книги?