Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
Беше истинска идилия. Имах по-голям късмет в откриването на Дена, отколкото някога бях имал в Имре. Срещахме се в продължение на часове, понякога по повече от веднъж на ден и се случваше да се видим три или четири дни подред.
Въпреки това, в интерес на истината, нещата не бяха идеални. По одеялото имаше някоя и друга гънка, както обичаше да казва баща ми.
Първата беше млад благородник на име Геред, който придружаваше Дена на една от първите ни срещи в Долен Северин. Разбира се, той не я познаваше като Дена. Казваше й Алора и се наложи и аз да я наричам така през цялата
На лицето на Геред бе изписано онова обречено изражение, с което вече толкова бях свикнал. Той познаваше Дена достатъчно дълго, за да се влюби в нея, и започваше да си дава сметка, че времето му с нея наближава своя край.
Наблюдавах го как прави същите грешки, които бях виждал да правят и другите преди него. Обгръщаше я с ръка така, сякаш я притежава. Подари й пръстен. Докато се разхождахме из града, ако погледът й се спреше върху нещо за повече от три секунди, той й предлагаше да й го купи. Опитваше се да я накара да обещае, че пак ще излезе на среща с него. Може би на танци в имението на Де Фере? Или на вечеря в „Златната трапеза“? Или пък утре на представлението на „Кралят с десетте пенита“ от хората на граф Абелард…?
Поотделно всяко от тези предложения беше хубаво. Може би дори прекрасно. Но взети заедно, те показваха истинско и пълно отчаяние. Той се вкопчваше в Дена така, сякаш е удавник, а тя е спасителната дъска.
Хвърляше ми свирепи погледи, когато тя не гледаше, и когато тази вечер Дена се сбогува с нас, лицето му бе измъчено и побеляло, сякаш е мъртъв от поне два дни.
Втората гънка беше по-лоша. Два дни след като бях започнал да помагам на маера да ухажва своята дама, Дена изчезна за почти цели два цикъла. Не ми се обади, нито пък ме предупреди. Не остави бележка за сбогом или за да се извини. Чаках я три часа при конюшнята, където се бяхме уговорили да се срещнем. След това се запътих към странноприемницата й само за да открия, че тя си е тръгнала предишната нощ с всичките си вещи.
Отидох в парка, където бяхме обядвали предния ден, след това на десетина други места, където бяхме свикнали да ходим заедно. Когато се качих на подемника, за да се върна на върха на Стръмнината, вече беше станало полунощ. Дори и тогава една глупава част от мен все още се надяваше, че Дена ще ме посрещне на върха на скалата и с луд възторг ще се хвърли отново в прегръдките ми.
Но тя не беше там. В онази нощ не написах нито писмо, нито песен за Мелуан.
На втория ден в продължение на часове се скитах като дух в Долен Северин, разтревожен и наранен. По-късно тази нощ в стаите си се потях, проклинах и смачках двайсет листа хартия, преди накрая да успея да съчиня три кратки, що-годе приемливи строфи, които дадох на маера да прави с тях каквото пожелае.
На третия ден усещах сърцето си като камък в гърдите. Опитах се да довърша песента, която пишех за Алверон, но от усилията ми не се роди нищо, което да си струва. През първия час нотите, които изсвирих, бяха тежки и безжизнени. През втория час станаха неуверени и фалшиви. Но аз продължих да упорствам, докато накрая всеки звук, издаван от лютнята ми, не започна да стърже като нож, докосващ зъбите.
Оставих бедната си измъчена лютня
Поставих лютнята си в калъфа, защото усетих истината, скрита в тези думи. Нуждаех се от няколко дни, преди да мога да се върна към ползотворното ухажване на Мелуан от името на маера. Работата беше твърде деликатна, за да се опитвам да я правя насила или да се преструвам, че я върша.
От друга страна, знаех, че Алверон няма да е доволен от това закъснение. Имах нужда от нещо, с което да отвлека вниманието му, и тъй като той беше доста умен, то трябваше да е поне донякъде основателно.
* * *
Усетих издайническото раздвижване на въздуха, което сигнализираше за отварянето на тайния тунел на маера в гардеробната ми. Когато той влезе, се постарах да ме завари да крача неспокойно напред-назад в стаята.
През последните два цикъла Алверон продължаваше да качва килограми и лицето му вече не беше слабо и изпито. Изглеждаше доста добре в премяната си от мека риза с цвят на слонова кост и колосан жакет в сапфирено синьо.
— Получих съобщението ти — рязко каза той. — Да не би вече да си завършил песента?
Обърнах се с лице към него.
— Не, ваша милост. Нещо по-важно от песента привлече вниманието ми.
— Що се касае до теб, няма нищо по-важно от песента — твърдо отбеляза маерът и подръпна маншета на ризата си, за да го изправи. — Чух от няколко души, че Мелуан е много доволна от първите две песни. Трябва да съсредоточиш всичките си усилия в тази посока.
— Ваша милост, много добре разбирам, че…
— Да приключваме с това — нетърпеливо ме прекъсна Алверон и погледна високия механичен часовник в ъгъла на стаята. — Имам срещи, за които не бива да закъснявам.
— Каудикус все още може да постави живота ви в опасност.
Трябва да призная на маера, че спокойно би могъл да си изкарва прехраната като актьор. Единствената промяна в държането му беше краткото колебание, докато придръпваше другия си маншет.
— И как ще стане това? — попита той с привидно равнодушие.
— Той разполага и с други средства освен отровата, с които да ви навреди.
— Имаш предвид с магия? — предположи Алверон. — Смята да призове някоя злина и да я накара да ме измъчва?
_В името на Техлу, магиите и злините._ Лесно бе да забравиш, че този иначе интелигентен, проницателен и образован човек беше като малко дете, когато ставаше дума за въпроси, свързани с Арканум. Той вероятно вярваше и във феите и ходещите мъртъвци. Нещастен глупак.
Ала опитът да го образовам в тази посока щеше да е уморителен и по-скоро би дал обратен резултат.
— Има вероятност да направи това, ваша милост, както и да ви заплаши по други, по-директни начини.
Той заряза равнодушната си поза и ме погледна в очите.