Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
Едва бях прекрачил прага на вратата, когато чух от съседната стая да се разнася звучният му смях.
— Хо, хо! — възкликна той. — Ето това вече е нещо!
Когато се върнах, Бредон седеше до дъската за так и държеше двата пръстена, които наскоро бях получил от Стейпс.
— Това безспорно е сериозен обрат — отбеляза той. — Очевидно съм преценил погрешно ситуацията, когато вчера куриерът ми бе върнат от вратата ти от един доста навъсен страж.
Усмихнах му се.
— Последните няколко дни бяха доста вълнуващи —
Бредон наведе глава, изкикоти се и така заприлича на бухал дори повече от обикновено.
— Смея да твърдя — каза той, като вдигна сребърния пръстен, — че това само по себе си говори много. Но това — той посочи с бастуна си към белия пръстен — е нещо съвсем различно.
Издърпах един стол и седнах срещу него.
— Ще бъда откровен с вас — рекох. — Мога само да гадая от какво е направен този пръстен, камо ли да предположа какво означава.
— Това е забележително откровено признание от твоя страна — повдигна вежди Бредон.
Свих рамене.
— Чувствам, че положението ми тук стана донякъде по-сигурно — признах аз. — Дотолкова, че мога да си позволя да не съм чак толкова предпазлив с хората, които са се държали добре с мен.
Той се изкикоти отново и остави сребърния пръстен върху дъската.
— По-сигурно — повтори той, — предполагам, че наистина е така. — Вдигна белия пръстен. — От друга страна, не е странно, че не знаеш какво е това.
— Мислех, че има само три вида пръстени — споделих аз.
— В общи линии това е истина — отвърна Бредон, — но даването на пръстени е доста стар обичай. Обикновените хора са го правели дълго преди то да се превърне в игра на благородниците. И макар Стейпс да диша същия разреден въздух на високо като останалите от нас, няма никакво съмнение, че семейството му е съвсем обикновено. — Бредон остави белия пръстен върху дъската и сплете пръстите си над него. — Тези пръстени били изработвани от материали, които били подръка на обикновените хора. Младият влюбен можел да подари на онази, която ухажвал, пръстен от зелена трева. Пръстен от кожа пък обещавал услуга и така нататък.
— А пръстенът от рог?
— Пръстенът от рог показва враждебност — отговори Бредон, — силна и продължителна вражда.
— А, разбирам — доста изненадан казах аз.
Бредон се усмихна и вдигна светлия пръстен на светлината.
— Но това — заяви той — не е рог. Структурата му е различна, а и Стейпс никога не би дал пръстен от рог заедно със сребърен. — Той поклати глава. — Не. Освен ако не греша, това е пръстен от кост — рече той и ми го подаде.
— Прекрасно — мрачно отбелязах аз, докато го въртях в ръцете си. — И какво означава това? Че ще ме наръга в черния дроб и ще ме хвърли в някой пресъхнал кладенец?
— Пръстенът от кост е символ за голям и траен дълг.
— Разбирам. — Опипах пръстена между ръцете си. — Трябва да призная, че предпочитам просто да ми дължат услуга.
— Не просто услуга —
— И то е…? — Вдигнах поглед, леко зашеметен от цялата тази информация.
— Че такива пръстени не се дават с лека ръка. Това не е някоя от игрите, които играят благородниците, нито е пръстен, който трябва да бъде показван. — Той ме погледна. — Ако бях на твое място, щях да го прибера.
Грижливо напъхах пръстена в джоба си.
— Много ми помогнахте — признах аз. — Иска ми се да можех да ви се отплатя…
Бредон вдигна ръка и ме прекъсна по средата на изречението. След това с бавно и тържествено движение посочи с пръста си надолу, сви ръката си в юмрук и почука с кокалче върху дъската за так.
Усмихнах се и извадих камъните.
* * *
— Мисля, че най-после започвам да схващам как се играе — отбелязах аз един час по-късно, след като загубих със съвсем малка разлика.
Бредон отблъсна стола си от масата с изражение на отвращение.
— Не — не се съгласи той. — Точно обратното. Схванал си основните принципи, но пропускаш цялостния смисъл на играта.
— Работата е там, че след всичкото това време вече съм близо до победата — подразних го аз и започнах да разпределям камъните.
— Не — упорстваше Бредон, — изобщо не е така. Так е изтънчена игра. Точно затова ми е трудно да намеря хора, които умеят да я играят. В момента играеш грубо като някой главорез. Дори може да се каже, че играеш по-зле, отколкото преди два дни.
— Признайте си — настоях аз, — последния път почти ви победих.
Той само се намръщи и посочи повелително към масата.
Подхванах играта с голямо желание, като се усмихвах и си тананиках, сигурен, че днес най-сетне ще победя.
Но нищо не можеше да е по-далеч от истината. Бредон поставяше камъните си безмилостно, без и за миг да се поколебае между ходовете си. Смачка ме с такава лекота, сякаш бях лист хартия.
Играта свърши толкова бързо, че останах без дъх.
— Отново — нареди Бредон с властна нотка в гласа, която никога преди не бях чувал.
Опитах се да играя по-добре, но следващата игра мина още по-зле. Чувствах се като кутре, което се бори с вълк. Не, по-скоро бях като мишка, оставена на милостта на бухал. Играта дори не наподобяваше равностойна битка. Единственото, което можех да правя, бе да бягам.
Но не бягах достатъчно бързо. Играта свърши по-бързо и от предишната.
— Отново — поиска Бредон.
И започнахме да играем пак. Този път той играеше така, сякаш изобщо не съществувам. Беше спокоен и безстрастен като касапин, който реже с нож за обезкостяване. Играта продължи горе-долу толкова време, колкото е нужно, за да се изкорми и обезкости едно пиле.