Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
— Той е не само потаен, Дена — възмутих се аз. — От начина, по който ми го описа, бих казал, че или е параноик, или е забъркан в опасни дела.
— Не знам защо си толкова озлобен срещу него.
Не можех да повярвам, че каза това.
— Дена, той те е пребил до безсъзнание.
Тя замръзна неподвижно.
— Не. — Ръката й докосна избледняващия белег върху бузата й. — Не, не е правил такова нещо. Нали ти обясних — паднах, докато яздех. Глупавият кон не различи пръчка от змия.
— Говоря за миналата
Ръката на Дена се отпусна в скута й и тя несъзнателно започни да мърда пръсти, опитвайки се да си играе с несъществуващ пръстен. Погледна ме с безизразна физиономия.
— Как разбра за това?
— Ти самата ми каза. Онази нощ, докато бяхме на хълма и чакахме дракуса да дойде.
— Аз… Аз не си спомням да съм казвала нещо такова. — Тя сведе поглед и примигна.
— По онова време беше малко замаяна — меко рекох аз. — Но го направи. Разказа ми всичко за случилото се. Дена, не трябва да оставаш с човек като него. Всеки, който би могъл да ти стори това…
— Той го направи за мое собствено добро — прекъсна ме тя, а в очите й проблесна гняв. — Казах ли ти го? Стоях там без нито една драскотина, а всички останали на сватбата бяха мъртви. Знаеш как е в малките градове. Дори след като ме намериха в безсъзнание, те мислеха, че имам нещо общо с това. Спомняш ли си?
— Не го вярвам. — Сведох глава и я разтърсих като вол, раздразнен от хомота си. — Трябва да е имало и друг изход от това положение. Аз щях да намеря друг начин.
— Е, предполагам, че не всички можем да сме толкова умни като теб — сопна се тя.
— Умът няма нищо общо с това! — почти изкрещях. — Можел е да те вземе със себе си! Можел е да гарантира за теб!
— Не можеше да допусне някой да разбере, че е бил там — възпротиви се Дена. — Той каза…
— Той те е бил — заявих аз и докато изричах тези думи, усетих как ме изпълва ужасен гняв.
Не беше парещ и бесен, каквито са обикновено изблиците на гняв, които получавам. Беше различен — бавен и студен. И веднага щом го почувствах, разбрах, че той е бил вътре в мен от доста време и е кристализирал като езеро, което бавно замръзва през дълга и студена зимна нощ.
— Бил те е — повторих аз, усещайки гнева си като твърд блок от ледена ярост. — Нищо, което казваш, не може да промени това. И ако някога го срещна, по-вероятно е да забия нож в него, отколкото да стисна ръката му.
Дена вдигна поглед към мен и в този миг раздразнението изчезна от лицето й. Очите й бяха изпълнени със смесица от нежна привързаност и съжаление. Беше онзи поглед, с който гледаш малко кутре, което ръмжи и си мисли, че е много свирепо. Тя нежно сложи ръката си върху бузата ми и аз почувствах как се изчервявам, внезапно смутен от собствената си мелодраматичност.
— Можем ли да не спорим за това? — попита ме. — Моля те! Поне не и днес. От толкова отдавна не съм те виждала…
— Съгласен съм — отвърнах аз. — За днес. Можеш ли поне да ми кажеш защо твоят покровител те е довел тук?
Дена се облегна на пейката и се усмихна широко.
— Съжалявам, въпросът е деликатен, нали разбираш — изимитира ме тя.
— Не бъди такава — укорих я аз. — Щях да ти кажа, ако можех, но маерът много държи личният му живот да остава в тайна.
Дена отново се наведе напред и сложи ръката си върху моята.
— Бедният ми Квоте, не го правя напук. Покровителят ми е _поне_ толкова потаен, колкото и Алверон. Той много ясно ми показа, че няма да е никак добре, ако някога направя нашите взаимоотношения обществено достояние. Беше доста категоричен по този въпрос. — Лицето й отново бе станало сериозно. — Той е могъщ човек. — За момент изглеждаше, че ще добави още нещо, после се спря.
Разбирах я, макар да не ми се искаше да е така. Скорошният ми сблъсък с гнева на маера ме бе научил да съм предпазлив.
— Какво _можеш_ да ми кажеш за него?
Дена замислено потупа с пръст по устните си.
— Учудващо добър танцьор е. Мисля, че мога да кажа това, без да издавам нещо за него. Доста е елегантен — добави тя и се засмя на изражението ми. — Правя някои проучвания за него и проверявам стари родословия и семейни истории. Той ми помага да напиша няколко песни, за да си изградя име… — Тя се поколеба и след това поклати глава. — Смятам, че това е всичко, което мога да кажа.
— Ще мога ли да чуя песните, когато си готова?
— Мисля, че това може да се уреди — свенливо се усмихна тя.
Сетне скочи на крака и ме задърпа да се изправя.
— Стига приказки. Хайде да се разходим.
Усмихнах й се — ентусиазмът й беше заразителен като на малко дете. Но когато дръпна ръката ми, Дена тихо изохка, трепна и хвана ребрата си от едната страна.
На мига се озовах до нея.
— Какво ти е?
Тя сви рамене и леко ми се усмихна, като продължаваше да притиска мястото с ръка.
— От падането е — обясни, — заради онзи глупав кон. Пробожда ме, когато забравя и се движа твърде бързо.
— Някой преглеждал ли те е?
— Просто е натъртено. А на докторите, които мога да си позволя, никога не бих им позволила да ме докоснат.
— Ами покровителят ти? — настоях аз. — Сигурно може да уреди нещо.
Тя бавно се изправи.
— Проблемът не е сериозен. — Вдигна ръце над главата си и направи бърза и изкусна танцова стъпка, след което се разсмя на сериозното ми изражение. — Стига толкова разговори за тайни засега. Хайде да се разходим. Разкажи ми мрачните и зловещи клюки от двора на маера.