Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Unknown

В края й Бредон се намръщи и разтърси двете си ръце над дъската, сякаш току-що ги е измил и се опитва да ги изсуши на въздуха.

— Добре — казах аз, като се облегнах на стола, — схванах намека. Досега нарочно сте ми прощавали.

— Не — строго възрази Бредон, — далеч не това исках да ти покажа.

— А какво тогава?

— Опитвам се да те накарам да разбереш играта — отвърна той. — Цялата игра, а не само как да местиш камъните. Смисълът не е да се стягаш възможно най-много, докато играеш. Смисълът е да играеш с кураж. Да бъдеш опасен.

Да бъдеш елегантен.

Той потупа по дъската с два пръста.

— Всеки, който не е напълно заспал, би забелязал капана, който му поставям. Но да влезе смело в него с намерението да го обърне в своя полза — ето това е нещо прекрасно. — Той се усмихна, но лицето му си оставаше все така мрачно. — А да поставиш капан и да очакваш някой да влезе предпазливо в него, подготвил своя собствена хитрост, и след това да го победиш, това вече е два пъти по-прекрасно. — Изражението на Бредон омекна и гласът му стана почти умоляващ. — Так отразява недоловимото въртене на света. Той е като огледало, което ние караме да оживее. Никой не може да спечели един танц, момче. Смисълът на танца е движението, което тялото прави. Една добре изиграна игра на так разкрива движението на ума. В тези работи има красота за хората, които имат очи да я видят. — Той посочи камъните, подредени безмилостно между нас. — Погледни това. Защо изобщо бих искал да спечеля такава игра?

Сведох поглед към дъската.

— Смисълът не е в това да спечелиш? — учудих се аз.

— Смисълът — тържествено отвърна Бредон — е в това да изиграеш една красива игра. — Той вдигна ръце и сви рамене, а лицето му се озари от блажена усмивка. — Защо бих искал да спечеля каквото и да било друго освен една красива игра?

> 66.

> Подръка

По-късно тази нощ седях сам в стаята, за която предполагах, че е моята гостна или може би всекидневна. Честно казано, не съм съвсем сигурен каква е разликата.

С изненада открих, че новите ми покои доста ми харесват. Не заради допълнителното пространство. Не и заради това, че имаха по-хубав изглед към градината. Нито пък заради това, че мраморният под с мозайка радваше повече окото. Дори не и заради факта, че разполагах със собствен, изключително добре зареден шкаф с вино, макар че това беше доста приятно.

Не. Новите ми стаи бяха за предпочитане, защото имаха няколко тапицирани стола без подлакътници, които вършеха идеална работа за свирене на лютня. Свиренето на стол с подлакътници не е удобно дори и за кратко време. В предишните си покои обикновено накрая сядах на пода.

Реших да нарека помещението с хубавите столове „стаята на лютнята“ или може би „стаята за изпълнения“. Щеше да ми е нужно време, за да измисля нещо достатъчно претенциозно.

Не е нужно да споменавам, че бях доволен от скорошния обрат в събитията. За да го отпразнувам, отворих една бутилка с хубаво, тъмно фелоранско вино, отпуснах се и извадих лютнята си.

Започнах бързо и с лекота, като изсвирих „Тинтататорнин“, за да раздвижа пръстите си. После известно време свирих прости и лесни мелодии,

като бавно свиквах наново с лютнята си. След като вече бях свирил в продължение на половин бутилка, бях вдигнал крака и музиката ми звучеше зряло и доволно като котка, изтегната на слънце.

Внезапно долових шум зад гърба си. Спрях да дрънкам и скочих на крака с мисълта, че това е Каудикус, стражата или някаква друга смъртоносна опасност.

В действителност беше маерът, усмихваше ми се смутено като дете, което току-що си е направило шега с някого.

— Надявам се, че си доволен от стаите си?

— Това е твърде много за човек като мен, ваша милост — окопитих се аз и направих малък поклон.

— По-скоро е малко, като се има предвид колко голям е дългът ми към теб — възпротиви се Алверон.

Той се настани на близкия диван и любезно ми показа с жест, че и аз мога да седна.

— Какво свиреше току-що?

Върнах се на стола си.

— Не беше истинска песен, ваша милост. Просто свирех.

Маерът повдигна вежди.

— Сам ли си я съчинил? — Когато кимнах, той махна с ръка. — Съжалявам, че те прекъснах. Моля те, продължавай.

— Какво бихте искали да чуете, ваша милост?

— От достоверен източник знам, че Мелуан Лаклес обича музиката и нежните слова — отвърна той. — Нещо, което да е подходящо.

— Има много видове нежни слова — обясних аз.

Изсвирих „Теменужката чака да й дойде времето“. Нотите се носеха леко, нежно и тъжно. След това засвирих „Балада за Савиен“. Пръстите ми се движеха бързо през сложните акорди и ги караха да звучат точно толкова тежко, колкото трябваше.

Алверон кимна сякаш на себе си и докато слушаше, изражението му ставаше все по-доволно.

— И можеш и да композираш?

— Мога, ваша милост — непринудено кимнах аз. — Макар че, за да се получи както трябва, е нужно време.

— Колко време?

— Ден, два, три — свих рамене аз. — Зависи каква песен искате. Посланията са по-лесни.

Маерът се наведе напред.

— Много се радвам, че похвалите на Трепе не са били преувеличени — каза той. — Признавам, че те преместих в тези стаи не само от благодарност. Таен проход ги свързва с моите покои. Ще трябва да се срещаме често, за да обсъждаме ухажването на дамата.

— Това ще бъде доста удобно, ваша милост — съгласих се аз и внимателно подбрах следващите си думи. — Проучих семейната й история, но това не е достатъчно за ухажването на жена.

Алверон се засмя.

— Сигурно ме вземаш за глупак — меко каза той. — Знам, че ще трябва да се срещнеш с нея. След два дни тя ще идва тук на посещение заедно с много други благородници. Обявих един месец празненства, за да отпразнувам излекуването си от продължителната болест.

— Умен ход — похвалих го аз.

— Ще се погрижа да ви събера още в началото — сви рамене той. — Имаш ли нужда от нещо, за да упражняваш своето изкуство?

— Порядъчно количество хартия ще е достатъчно, ваша милост. Мастило и пера за писане.