Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Unknown

Но макар да бях подготвен за храната, не бях подготвен за самата Мелуан Лаклес. За щастие сценичното ми обучение взе връх и аз успях да се справя гладко с ритуала, като се усмихнах и й предложих ръка. Тя кимна вежливо и заедно се отправихме към масата.

Имаше големи свещници с десетки свещи, гравирани сребърни кани, пълни с гореща вода за купичките за ръце и със студена вода за пиене. Във въздуха се разнасяше сладко ухание от старите вази с изкусно подредени в тях цветя. Имаше и рогове, препълнени с излъскани до блясък плодове. Лично аз намирах това за безвкусно,

но такава беше традицията, за да се демонстрира богатството на домакина.

Съпроводих лейди Лаклес до масата и дръпнах стола й. Докато прекосявахме залата, избягвах да гледам към нея, но когато й помогнах да седне, профилът й ми се стори толкова познат, че не можах да се сдържа да не я зяпна за миг. Бях сигурен, че я познавам. Но изобщо не се сещах къде може да сме се срещали…

Докато заемах мястото си, се опитах да си припомня къде може да съм я виждал преди. Ако земите на Лаклес не бяха на близо две хиляди километра разстояние, щях да си помисля, че я познавах от Университета. Но това беше глупаво. Една наследница на рода Лаклес нямаше да учи толкова далеч от дома.

Очите ми проследяваха влудяващо познатите черти на лицето й. Дали беше възможно да съм я срещал в „Еолиан“? Не изглеждаше много вероятно. Щях да си го спомням. Тя беше поразително красива, със силна челюст и тъмнокафяви очи. Сигурен бях, че ако съм я засичал там…

— Виждате ли нещо, което да ви интересува? — попита тя, без да се обръща към мен.

Тонът й беше приятен, но в него се долавяше обвинителна нотка.

Бях си позволил да я зяпам. Седнахме на масата едва преди минута, а аз вече бях оплескал нещата.

— Моля за извинението ви. Но внимателно наблюдавам човешките лица, а вашето ме порази.

— Да не сте турагиор? — обърна се към мен Мелуан и раздразнението в гласа й понамаля.

Турагиорите твърдяха, че могат да кажат какъв е характерът на човека по лицето, очите и формата на главата му. Чиста проба винтишко суеверие.

— Имам известни интереси в тази област, милейди.

— Наистина ли? Тогава какво ви казва лицето ми? — Тя вдигна очи и погледна встрани от мен.

Демонстративно огледах чертите на Мелуан и обърнах внимание на бледата й кожа и накъдрената й кестенява коса. Устните й бяха пълни и червени без помощта на червило. Линията на врата й беше горда и грациозна.

— Виждам в него част от бъдещето ви, милейди — кимнах аз.

Едната й вежда леко се повдигна.

— Кажете ми!

— Скоро ще получите извинение. Простете на очите ми, те се стрелкат бързо като птиците калантис. Не мога да ги откъсна от лицето ви, което е красиво цвете.

Мелуан се усмихна, но не се изчерви. Ласкателството не й беше непознато, но тя все пак му се поддаваше. Отбелязах си го мислено.

— Това беше лесно предсказание — заяви тя. — Виждате ли нещо друго?

Отново се заех да изучавам лицето й.

— Още две неща, милейди. То ми казва, че вие сте Мелуан Лаклес и че аз съм на ваше разположение.

Тя се усмихна и ми подаде ръката си да я целуна. Взех я и наклоних глава над нея. Не я целунах наистина, както би било

редно във Федерацията. Вместо това допрях за кратко устни до собствения си палец, който придържаше ръката й. В тази част на света, ако бях целунал ръката й, това щеше да бъде счетено за ужасно нахално.

Нашата малка закачка бе прекъсната от сервирането на супата. Четирийсет слуги я поставиха едновременно пред четирийсетте гости. Опитах своята. Защо, за бога, някой бе приготвил сладка супа?

Хапнах още една лъжица и се престорих, че й се наслаждавам. С крайчеца на окото си наблюдавах съседа си — дребен възрастен мъж, за когото знаех, че е вицекралят на Банис. Лицето и ръцете му бяха сбръчкани и покрити с петна, а косата му — чорлава и посивяла. Проследих как сложи пръста си в супата без всякакво смущение, облиза го и отмести купичката встрани.

Сетне затършува в джобовете си и отвори ръката си, за да ми покаже какво е намерил.

— За такива случаи винаги си имам един джоб, пълен със захаросани бадеми — съзаклятнически ми прошепна той, а очите му блестяха хитро като на малко дете. — Човек никога не знае с какво ще се опитат да го нахранят. — Той протегна ръка. — Можеш да си вземеш бадем, ако желаеш.

Взех си един, поблагодарих му и той не ми обърна повече внимание до края на вечерта. Когато след няколко минути го погледнах отново, невъзмутимо ядеше бадеми от джоба си и спореше с жена си дали селяните могат да правят хляб от жълъди. Съдейки по чутото, това беше малка част от по-голям спор, който те водеха през целия си живот.

Отдясно на Мелуан седеше една илишка двойка. Те си бъбреха на своя напевен език. Като добавим към това и стратегически разположената украса, която пречеше на гостите от другата страна на масата да ни виждат, двамата с Мелуан бяхме по-усамотени, отколкото ако се разхождахме заедно в градините. Алверон беше подбрал добре местата за сядане.

Супата беше отнесена и заменена с парче месо, за което предположих, че е фазан в гъст сметанов сос. За моя изненада той доста ми хареса.

— И така, как мислите се озовахме един до друг? — разговорливо попита Мелуан. — Господин…

— Квоте — представих се аз и направих малък поклон от място. — Може би маерът е искал да се забавлявате, а аз понякога умея да съм забавен.

— Така е.

— Или пък съм платил на разпоредителя огромна сума пари за това.

Усмивката й проблесна отново, докато отпиваше от чашата с вода. „Самоувереността й харесва“, помислих си аз.

Избърсах пръстите си и за малко щях да оставя салфетката си върху масата, което щеше да е ужасна грешка. Това беше сигнал да се отсервира ястието, което беше сложено в момента. Направен твърде рано, се приемаше за мълчалива, но язвителна критика към гостоприемството на домакина. Усетих как между плешките ми се стекоха капки пот, докато бавно сгънах салфетката и я сложих в скута си.

— И така, с какво си запълвате времето, господин Квоте?

Тя не ме попита какво е заниманието ми, което означаваше, че предполага, че съм благородник. За щастие бях подготвен за този въпрос.