Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Unknown

Разнесе се въпросителен шепот.

— С твоя акцент? — многозначително я попита Дена. — Можеш ли да накъдриш косата на някоя дама? Да гримираш лицето й? Да поправиш роклята й? Да плетеш дантела? — Последва пауза. — Не, не, нямаш нужното обучение, за да бъдеш домашна прислужница, а и аз не знам кого да подкупя за това.

Чу се звънтенето на купчина монети.

— Втората възможност — продължи Дена — е да ти намерим стая, докато тази синина изчезне. — Отново плъзгане на монети. — След това ти купуваме място за пощенска кола, за да се прибереш у дома. — Още монети. — Отсъствала си един месец. Това време е напълно достатъчно, за да започнат

да се безпокоят за теб. Когато се върнеш вкъщи, те ще са просто щастливи, че си жива.

Шепот.

— Кажи им каквото искаш — отвърна Дена. — Но ако имаш поне малко мозък в главата, ще гледаш то да звучи разумно. Никой няма да повярва, че си срещнала принц, който те е изпратил у дома.

Този път шепотът беше толкова тих, че едва го чувах.

— Разбира се, че ще е трудно, малко, глупаво момиче — сопна се Дена. — Ще ти натякват за това до края на живота ти. Хората ще шепнат, когато вървиш по улицата. Няма да ти е никак лесно да си намериш съпруг. Ще загубиш приятели. Но това е цената, която ще трябва да платиш, ако искаш да се върнеш към някакво подобие на нормален живот. — Монетите пак иззвънтяха, когато бяха събрани на купчина. — Третата възможност е следната — ако си сигурна, че искаш да бъдеш уличница, можем да уредим нещата така, че да не свършиш мъртва в някоя канавка. Имаш хубаво лице, но ще ти трябват подходящи дрехи. — Отново се чу плъзгане на монети. — И ще трябва да те научат на маниери. — Още монети. — А и някой ще трябва да ти помогне да се отървеш от този твой акцент. — Последваха нови монети.

Шепот.

— Защото това е единственото разумно нещо, което можеш да направиш — категорично отвърна Дена.

Нов шепот.

Дена въздъхна рязко и раздразнено.

— Добре, баща ти е главен коняр, нали? Помисли си за различните коне, притежавани от барона — коне за оран, за теглене на карети, ловни коне…

Развълнуван шепот.

— Точно така — потвърди Дена. — И така, ако можеше да избираш, какъв кон щеше да избереш да бъдеш? Кон за оран, който работи здраво, но дали получава най-хубавото място в конюшнята или най-вкусната храна?

Шепот.

— Така е. Тя отива при хубавите коне. Те са глезени и добре хранени, налага им се да работят само когато има парад или някой отиде на лов. Така че ако ще си уличница, трябва да действаш умно. Не би искала да си някоя проститутка по доковете. Би искала да си дукеса. Би искала мъжете да те ухажват. Да ти изпращат подаръци.

Отново шепот.

— Да, подаръци. Ако ти плащат, ще имат усещането, че те притежават. Видя какво се случи тази нощ. Можеш да си запазиш акцента и този отворен корсаж и да позволиш на моряците да те мачкат за половин пени на сеанс. Или можеш да се научиш на някакви маниери, да си направиш прическа и да започнеш да забавляваш посетители с благороднически произход. Ако си интересна и красива и ако знаеш как да слушаш, мъжете ще търсят компанията ти. Те ще искат да те заведат на танци също толкова, колкото и да те вкарат в леглото си. Тогава _ти_ ще контролираш нещата. Никой не би накарал дукеса да предплати стаята си. Никой не опъва дукеса върху бъчва в забутана уличка и не й избива зъбите, след като се е позабавлявал с нея.

Шепот.

— Не — каза Дена с мрачен глас и след това се чу тихият звън на пари, прибрани в кесия. — Не се заблуждавай. Дори и най-красивият кон си остава просто кон. Това означава, че рано или късно го яздят.

Въпросителен шепот.

— Тогава си тръгни — отвърна Дена. —

Ако искат от теб повече, от колкото можеш да дадеш, това е единственият изход. Тръгваш си бързо и тихо в нощта. Но ако го направиш, ще изгориш всички мостове след себе си. Това е цената, която трябва да платиш.

Колеблив шепот.

— Това не мога да ти кажа — рече Дена. — Трябва ти да решиш какво искаш за себе си. Искаш да се върнеш у дома? Това си има цена. Искаш сама да контролираш живота си? Това също си има цена. Искаш да имаш свободата да казваш „не“? Има цена и за това. Винаги _има_ цена.

Разнесе се звукът от отместването на стол и аз се облегнах към стената, когато чух, че двете се изправят.

— Това е нещо, което всеки трябва да разбере сам за себе си — каза Дена и гласът й започна да се отдалечава. — Какво е онова, което искаш повече от всичко друго? Какво е нещото, което желаеш толкова силно, че си готова да платиш всичко, за да го получиш?

Седях дълго, след като си тръгнаха, и се опитвах да си допия виното.

> 73.

> Кръв и мастило

В „Теофания“ Текам пише за тайните и ги нарича болезнените съкровища на ума. Той обяснява, че нещата, които повечето хора смятат за тайни, всъщност изобщо не са такива. Загадките например не са тайни. Нито пък малко известните или забравените истини са такива. Текам казва, че тайната е добре прикрито истинско познание.

Философите от векове спорят върху неговото определение. Те посочват логическите проблеми, пропуските и изключенията, свързани с него. Но за цялото това време нито един тях не е успял да измисли по-добро определение. Само по себе си, това вероятно ни говори повече от всичките им спорове, взети заедно.

В една следваща глава, която е по-малко известна и оспорвана, Текам обяснява, че тайните биват два вида — на устата и на сърцето.

Повечето тайни принадлежат на устата. Прошепнати клюки и скандални новини. Тези тайни копнеят да бъдат споделени със света. Тайната на устата е като камъче в обувката. В началото едва го забелязваш, но после става дразнещо и накрая непоносимо. Тайните на устата стават все по-големи, колкото по-дълго ги пазиш. Раздуват се, докато накрая не докоснат устните ти. Борят се да излязат на свобода.

Тайните на сърцето са различни. Те са лични и болезнени и ние искаме само да ги скрием от света. Те не се раздуват и не докосват устните ни. Живеят в сърцето и колкото по-дълго ги пазим, толкова по-тежки стават.

Текам твърди, че е по-добре да имаш уста, пълна с отрова, отколкото тайна на сърцето. Той казва, че всеки глупак ще изплюе отровата, но ние продължаваме да пазим тези болезнени съкровища. Преглъщаме ги мъчително всеки ден и така ги заравяме все по-надълбоко в себе си. Те остават там, натежават и загнояват. Ако мине достатъчно дълго време, накрая унищожават сърцето, което ги таи.

Съвременните философи презират Текам, но те са като лешояди, които разхвърлят костите на великан. Колкото и да се заяждат, Текам разбира света.

* * *

В деня след като проследих Дена през града, тя ми изпрати бележка и двамата се срещнахме пред „Четирите свещи“. През последните няколко цикъла се бяхме виждали там десетина пъти, но днес беше различно. Днес Дена беше облечена в дълга, елегантна рокля, която не беше на етажи и с висока яка, както бе модата в момента, а прилепваше плътно по тялото й и беше отворена на шията. Беше тъмносиня. Когато Дена пристъпи напред, успях да зърна голяма част от голия й крак.