Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
Съдържателят се изправи и изтупа престилката си.
— Мога ли да предложа на двама ви да се поуспокоите? — Той кимна към писаря. — Изглеждаш като човек, който прави нещо нередно. — Квоте спокойно зае мястото си зад бара. — Разбира се, нищо не би могло да е по-далеч от истината. Летописецо, ти си отегчен и чакаш да се появи някаква работа за вършене. Затова си извадил писарските си принадлежности. Иска ти се да не беше закъсал без кон в този затънтен град. Но така или иначе това се е случило и гледаш да се възползваш от ситуацията, доколкото е възможно.
—
— Покажи силните си страни, Баст — рече Квоте. — Пиеш с единствения ни клиент, защото си некадърен лентяй, от когото на никой и през ум няма да му мине да поиска помощ за работа на полето.
— Аз също ли трябва да съм отегчен? — нетърпеливо се засмя Баст.
— Разбира се, че си, Баст. Какъв друг би могъл да бъдеш? — Той сгъна ленения парцал и го сложи върху плота. — Аз на свой ред съм твърде зает, за да бъда отегчен. Суетя се наоколо, зает със стотиците малки неща, от които зависи гладката работа на тази странноприемница.
Квоте ги изгледа.
— Летописецо, облегни се на стола си. Баст, ако не можеш да спреш да се хилиш, то поне започни да разказваш на приятеля си историята за тримата свещеници и дъщерята на мелничаря.
— Тази история си я бива. — Усмивката на Баст стана още по-широка.
— Двамата разбрахте ли какви са ви ролите? — Квоте взе парцала от плота и се отправи към кухнята, като по пътя извика: — Стария Коб влиза от лявата страна на сцената.
Върху дървената площадка отпред се чу тропане на крака и след това Стария Коб влезе гневно с тежки стъпки в „Пътният камък“. Той хвърли поглед към масата, където Баст се хилеше и жестикулираше, докато разказваше някаква история, и след това отиде до бара.
— Има ли някой тук? Вътре ли си, Коте? — провикна се старецът.
Миг по-късно съдържателят побърза да се появи от кухнята, бършейки мокрите си ръце в престилката.
— Здравей, Коб. Какво мога да сторя за теб? — попита той.
— Греъм изпрати малкото момче на Оуенс да ме извика — раздразнено отвърна Коб. — Имаш ли някаква представа защо съм тук, вместо да прибирам овеса?
— Мислех, че днес той събира житото на семейство Мърионс — поклати глава Коте.
— Глупости! — промърмори Коб. — Довечера сигурно ще вали, а аз вися тук, докато сухият ми овес ме чака на полето.
— След като така и така си тук, мога ли да събудя интереса ти с малко сайдер? — попита с надежда съдържателят. — Съвсем прясно изцеден е, от тази сутрин.
Раздразнението на стареца, изписано върху обруленото му лице, се стопи донякъде.
— Щом като и бездруго ще трябва да чакам — отвърна той, — една халба сайдер ще ми дойде добре.
Коте отиде в задната стая и се върна с глинена кана. На площадката отвън се чу тропотът на още крака и през вратата влезе Греъм, последван от Джейк, Картър и ковашкия чирак.
Коб се обърна и ги изгледа ядосано.
— Какво, по дяволите, е толкова важно, че ме викаш в града по това време сутринта? — попита той. — Денят си върви и…
Откъм масата, където седяха Летописеца и Баст, се чу бурен кикот. Всички се обърнаха и видяха Летописеца,
Греъм поведе останалите към бара.
— Разбрах, че Картър и момчето помагат на семейство Орисон да закарат овцете си на пазара — каза той. — В Баедн, нали?
Картър и ковашкият чирак кимнаха.
— Разбирам. — Стария Коб сведе поглед към ръцете си. — Тогава, значи, ще пропуснеш погребението му.
Картър кимна сериозно, а изражението на Аарон стана тъжно. Той огледа лицата на останалите, но всички те стояха неподвижно и гледаха стария фермер край бара.
— Добре — рече най-сетне Коб и вдигна поглед към Греъм. — Добре е, че ни извика. — Той видя физиономията на момчето и изсумтя. — Изглеждаш така, сякаш току-що си убил котката си, момче. Овнешкото трябва да бъде закарано на пазара. Шеп знаеше това. Той няма да ти се сърди, задето си направил онова, което е трябвало да бъде направено. — Протегна се и потупа ковашкия чирак по гърба. — Всички заедно ще пийнем, за да го изпратим както подобава. Това е важното. Онова, което ще се случи тази вечер в църквата, не е нищо повече от свещеническо опяване. Ние можем да се сбогуваме с него по-добре. — Погледна зад бара. — Донеси ни от любимото му, Коте.
Съдържателят вече се бе захванал за работа, подготвяше дървени халби и ги пълнеше с тъмна бира от една по-малка бъчвичка зад бара.
Стария Коб вдигна своята халба и останалите го последваха.
— За нашия Шеп.
Греъм заговори пръв:
— Когато бяхме деца, си счупих крака по време на лов. Казах му да изтича за помощ, но той не искаше да ме остави. Благодарение на упоритостта си измайстори шейна от каквото му попадна подръка. Влачи ме по целия път обратно до дома.
Всички отпиха.
— Той ме запозна с моята госпожа — рече Джейк. — Не знам дали някога му благодарих както трябва за това.
— Когато бях болен от загърлица, той идваше да ме вижда всеки ден — обади се Картър. — Не бяха много хората, които го правеха. Освен това ми носеше супа, приготвена от жена му.
Всички отпиха отново.
— Беше добър с мен в началото, когато дойдох тук — сподели ковашкият чирак. — Разправяше ми шеги. А веднъж съсипах теглича на каруцата му, който ми бе донесъл да поправя, но той така и не каза за това на майстор Кейлъб. — Младежът преглътна мъчително и се огледа нервно наоколо. — Наистина го харесвах.
Всички отпиха.
— Беше по-смел от всички нас — рече Коб. — Беше първият, който заби ножа си в оня мъж миналата нощ. Ако тоя копелдак беше нормален, това щеше да е краят му. — Гласът на Коб леко потрепери и за миг той изглеждаше дребен, уморен и много стар. — Но се оказа, че не е така. В днешно време не е добре човек да е храбрец, ала въпреки това той беше такъв. Иска ми се аз да бях по-смел и сега да съм мъртъв, а той да си е у дома и да целува младата си жена.
Останалите му отвърнаха с тихо мърморене и всички изпиха до дъно халбите си. Греъм леко се закашля, преди да остави своята върху плота.