Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
— Благородникът по никакъв начин не е романтично обвързан с _тях_ — обясни Дена. — Докато дамите ви наблюдаваха, благородникът показа доста ясно, че предпочита червенокоси мъже. — Тя сложи собственически ръката си върху моята. — За негово съжаление обаче аз вече предявих правата си.
Сподавих желанието си да погледна към масата.
— Сериозно ли говориш? — попитах аз.
— Не се безпокойте — обърна се тя към Уил и Сим, — ще изпратя Деох да отвлече вниманието на модеганеца. Това ще ви осигури възможност
— Какво ще направи Деох? — засмя се Симон. — Ще жонглира ли?
Дена го изгледа осъдително.
— Какво? — оправда се Симон. — Какв… Деох не е достатъчно хитър.
Дена примигна.
— Двамата със Станчион са съсобственици на „Еолиан“ — каза тя. — Не знаеше ли това?
— Те притежават това място — натърти Сим, — а не са, нали се сещаш, _заедно_.
— Разбира се, че са — засмя се Дена.
— Но Деох непрекъснато е с жени — възрази Симон. — Той… той не може…
Дена го изгледа така, сякаш е бавноразвиващ се, след което погледна двама ни с Уил.
— Вие двамата знаехте, нали?
— Нямах никаква представа за това — сви рамене Уилем. — Но не съм много учуден, че той е „баша“. — Уил се поколеба и се намръщи. — Каква беше тукашната дума за мъж, който има връзки и с жени, и с мъже?
— Късметлия? — предложи Дена. — Отегчен? Който си служи еднакво добре и с двете ръце?
— Който харесва и двата пола — поправих я аз.
— Не върши работа — закачливо ме смъмри Дена. — Ако не наричаме нещата с впечатляващо звучащи наименования, никой няма да ни приеме на сериозно.
Сим примигна, очевидно неспособен да разбере за какво става дума.
— Виж сега — бавно започна Дена, все едно обясняваше на малко дете. — Всичко е просто енергия. И ние можем да я насочваме по различни начини. — На устните й разцъфна усмивка, сякаш току-що бе осъзнала какъв е най-подходящият начин да му обясни нещата. — Това е като да направиш ето така. — Тя започна енергично да разтрива бедрата си с ръце, имитирайки движението, което Сим бе направил преди малко. — Всичко е просто енергия.
Дотогава Уилем вече беше скрил лицето си с ръце, а раменете му се тресяха от беззвучен смях. Изражението на Симон бе все така недоверчиво и объркано, но сега вече беше и ядосан, а лицето му започна да се изчервява.
Изправих се на крака и хванах Дена за лакътя.
— Остави бедното момче на мира — казах аз и леко я побутнах към вратата. — Той е от Атур. Там са малко задръстени.
> 19.
> Благородници и крадци
Когато с Дена излязохме от „Еолиан“, беше късно вечерта и улиците бяха пусти. В далечината се чуваше музика от цигулка и глух тропот от конски подкови върху паветата.
— И така, под кой камък се беше скрил напоследък? — попита тя.
— Обичайният камък — отвърнах аз и след това ми мина една мисъл. — Идва ли да ме търсиш в Университета? В голямата квадратна сграда,
Дена поклати глава.
— Изобщо не знам къде да те търся там. Мястото е като лабиринт. Ако не успея да те хвана, когато свириш в „При Анкер“, знам, че не ми е провървяло. — Тя ме изгледа с любопитство. — Защо?
— Някакво момиче е идвало да ме търси — отвърнах аз с небрежно махване на ръка. — Казала е, че съм й дал чародеен амулет срещу заплащане. Мислех, че може да си ти.
— Наистина идвах да те търся преди известно време, но не съм споменавала нищо за омагьосващия ти чар.
Разговорът замря и между нас се настани мълчание. Не спирах да мисля за онзи път, който я бях видял да върви хваната за ръка с Амброуз. Не исках да знам нищо повече за това, но същевременно то бе единственото нещо в главата ми.
— Дойдох да те посетя в „Прошареният мъж“ — вметнах аз просто за да запълня мълчанието помежду ни, — но ти вече се беше махнала.
— С Келин малко се поскарахме — кимна тя.
— Надявам се нещата да не са толкова зле. — Посочих шията й. — Забелязах, че все още носиш огърлицата.
Дена разсеяно докосна изумруда с форма на сълза.
— Не. Нищо сериозно. На Келин не може да не му се признае, че се придържа към традициите. Когато направи подарък, той държи на него. Каза, че цветът ми отива и трябва да запазя и обиците. — Тя въздъхна. — Щях да се чувствам по-добре, ако не се бях поддала на предложението му. Но все пак е хубаво, че мога да ги запазя. Като своеобразно подсигуряване. Ще направят живота ми по-лесен, ако скоро не получа новини от покровителя си.
— Все още ли се надяваш на това? — попитах аз. — След случилото се в Требон? След като не ти се е обаждал повече от месец?
— Той просто си е такъв — сви рамене Дена. — Казах ти, че е потаен тип. За него не е странно да отсъства за продължителни периоди от време.
— Имам приятел, който се опитва да ми намери покровител — споделих аз. — Мога да го помоля да потърси и за теб.
Тя вдигна поглед към мен, но очите й бяха непроницаеми.
— Много мило от твоя страна да смяташ, че заслужавам повече, но всъщност не е така. Имам хубав глас, ала това е всичко. Кой би наел недообучена музикантка, която дори няма свой собствен инструмент?
— Всеки, който има уши да те чуе — отвърнах аз — и очи да те види.
Дена сведе поглед и косата й се спусна над лицето като завеса.
— Много си мил — тихо рече тя, а ръцете й помръднаха някак неспокойно.
— Какво развали нещата с Келин? — попитах аз и насочих разговора към по-безопасна тема.
— Това, че прекарвам твърде много време в разговори с други господа, които ме посещават — сухо отвърна тя.
— Трябваше да му обясниш, че аз далеч не съм благородник — казах аз. — Това можеше да го успокои.