Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Unknown

— Предполагам, че след като отношенията ви са се влошили, той изобщо не е бил толкова щедър?

— Не беше. — На червените й устни се появи още една крива усмивка.

— Мога и да успея да направя нещо, ако този пръстен е важен за теб.

— Беше важен — призна Дена и ми хвърли прям поглед. — Но какво би могъл да направиш? Да му припомниш като един благородник на друг, че трябва да се отнася с достойнство и уважение към жените? — Тя вдигна очи към небето. — Желая ти успех.

В отговор просто й се усмихнах с най-очарователната си усмивка. Вече й бях казал истината — аз не бях благородник,

бях крадец.

> 20.

> Променливият вятър

Следващата вечер ме завари в „Златното пони“, за която можеше да се каже, че е най-добрата странноприемница от страната на реката, където бе разположен Университетът. Тя се славеше с изискана кухня, добра конюшня и опитен и сервилен персонал. Беше скъпо заведение, което можеха да си позволят да посещават само най-богатите студенти.

Разбира се, не бях вътре. Бях приклекнал в дълбоките сенки на покрива и се опитвах да не мисля, че онова, което планирам, е далеч по-лошо от „неподобаващо поведение“. Ако ме хванеха, докато прониквах в стаите на Амброуз, без съмнение щяха да ме изключат.

Бе ясна есенна нощ и духаше силен вятър. Това беше и хубаво, и лошо. Шумоленето на листата щеше да заглуши тихите звуци, които щях да издам, но се безпокоях, че подхващаните от вятъра краища на плаща ми можеха да привлекат нечие внимание.

Планът ни беше прост. Мушнах под вратата на Амброуз бележка в запечатан плик. Беше покана без подпис за среща в Имре, която си беше откровен флирт. Уил я беше написал, защото двамата със Сим преценихме, че неговият почерк е най-женствен.

Планът изглеждаше трудно осъществим, но предполагах, че Амброуз ще захапе примамката. Бих предпочел да изпратя някой, който лично да му отвлече вниманието, но колкото по-малко хора участваха, толкова по-добре. Можех да потърся помощ от Дена, но исках да я изненадам, като й върна пръстена.

Уил и Сим бяха моите наблюдателни постове — Уил в общата стая, а Сим в уличката до задната врата. Тяхната работа бе да ме уведомят кога Амброуз е напуснал сградата. По-важното бе, че те щяха да ме предупредят, ако той се върне, преди да съм успял да претърся стаите му.

Усетих рязко придърпване в десния си джоб, когато дъбовата клонка помръдна ясно доловимо. Миг след това сигналът се повтори. Уилем ме предупреждаваше, че Амброуз е напуснал странноприемницата.

В левия си джоб имах брезова пръчка. Симон държеше една подобна на нея на мястото, където стоеше и наблюдаваше задния вход на странноприемницата. Това беше ефективна система за сигнализация, ако човек познава достатъчно симпатията, за да я накара да проработи.

Пропълзях по наклона на покрива, като се движех предпазливо върху тежките глинени керемиди. От младежките си дни в Тарбеан знаех, че те имат склонност да се пукат и да се плъзгат и човек може да загуби опора под краката си.

Стигнах до ръба на покрива на пет метра над земята. Не беше шеметно високо, но напълно достатъчно, за да си счупиш крак или врата. Едно тясно парче от покрива минаваше под дългата редица от прозорци на втория етаж. Бяха общо десет и средните четири бяха на стаите на Амброуз.

Присвих пръстите си няколко пъти, за да ги разпусна, и след това започнах да се промъквам по тясната лента на покрива.

Тайната е да се съсредоточиш в това, което

правиш. Не трябва да гледаш към земята. Не трябва да поглеждаш през рамо. Не трябва да поглеждаш към останалия свят и е добре да се надяваш, че и той ще ти отвърне със същото. Това беше истинската причина да нося плаща си. Ако някой ме забележеше, щеше да види просто едно тъмно очертание в нощта, невъзможно за разпознаване. Поне на това се надявах.

Първият прозорец беше тъмен, а завесите на втория бяха дръпнати. Но третият беше слабо осветен. Поколебах се. Ако сте със светла кожа като мен, никога не бихте искали да надникнете през някой прозорец посред нощ. На фона на околния мрак лицето ви би изпъкнало като пълна луна. Вместо да рискувам да надникна вътре, порових из джобовете на плаща си, докато не открих парчето калай, изхвърлено от Рибарника, което бях полирал, за да направя импровизирано огледало. След това внимателно го използвах, за да погледна през прозореца.

Вътре няколко слаби лампи осветяваха легло с балдахин, по-голямо от цялата ми стая в „При Анкер“. Леглото беше заето, и то активно заето. И което беше по-важното, в него имаше повече голи крайници, отколкото човек би очаквал от двама души. За съжаление парчето ми калай беше малко и не можех да видя цялата сцена, иначе сигурно щях да науча някои много интересни неща.

За миг обмислих дали да не се върна и да стигна до стаите на Амброуз от другата страна, но внезапно задуха силен вятър, който накара листата върху паветата да заподскачат и се опита да ме събори от тясното място, на което бях застанал. С разтуптяно сърце реших да подмина този прозорец. Предположих, че хората вътре имат по-интересни неща за вършене от това да гледат звездите.

Сложих качулката на плаща си и захапах със зъби краищата й, като така лицето ми бе скрито, а ръцете ми оставаха свободни. Прикрит по този начин, започнах бавно да се придвижвам покрай прозореца, ослушвайки се напрегнато за някакъв знак, че са ме забелязали. Чуха се няколко изненадани звука, но те нямаха нищо общо с мен.

Първият от прозорците на Амброуз бе изработен от натруфено цветно стъкло. Беше красив, но не бе направен да се отваря. Вторият беше идеален — широк и двоен. Извадих от един от джобовете си тънка медна тел и я използвах, за да отворя простата му брава.

Когато прозорецът не се отвори, осъзнах, че Амброуз бе добавил и резе към бравата. Бяха ми нужни няколко дълги минути сериозна работа, за да се справя с него с една ръка в почти пълния мрак. За щастие вятърът беше утихнал поне за момента.

След като махнах резето, прозорецът все още не помръдваше. Започнах да проклинам параноята на Амброуз, докато се чудех какъв е третият механизъм. Търсенето ми продължи десет минути, преди да разбера, че прозорецът просто е заял.

Дръпнах го няколко пъти, което не беше толкова лесно, колкото звучи, тъй като, както разбирате, прозорците нямат дръжки от външната страна. Накрая го дръпнах прекалено енергично, прозорецът се отвори и тежестта ми се измести назад. Аз се наклоних от ръба на покрива и се опитах да се преборя с естествения рефлекс, който ме караше да преместя крака си назад, за да възстановя равновесието си, защото съзнавах, че зад мен няма нищо друго освен пет метра празно пространство до земята.