Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

Ротфус Патрик

Наблюдавах дълго дървото.

— Не знам. Според теб каква е причината?

— То просто съществува — отвърна тя. — Това е достатъчно.

Кимнах и се почувствах малко глупаво за превзетите отговори, които бях дал преди

малко.

— Чувал ли си за кетан? — изненадващо ме попита тя.

Вече имах представа колко важни са тези неща за адемците. Затова се поколебах да

отговоря открито. Въпреки това не исках и да лъжа.

— Може би. Извинение.

Тя

кимна.

— Предпазлив си.

— Да. Ти ли си Шехин?

Жената кимна.

— Кога заподозря коя съм?

— Когато ме попита за кетан — отвърнах аз. — А ти кога заподозря, че знам повече,

отколкото би трябвало да знае един варварин?

— Когато видях как стъпваш.

Последва ново мълчание.

— Шехин, защо не носиш червени дрехи като останалите наемници?

Тя направи два жеста, които не ми бяха познати.

— Твоят учител каза ли ти защо той е облечен в червено?

— Не съм се сетил да го питам — отвърнах аз, защото не исках да загатна, че Темпи е

допуснал пропуски в обучението ми.

— Тогава ти ми отговори на този въпрос.

Замислих се за момент.

— За да не забележат враговете, когато кърви?

— Одобрение. Тогава защо аз нося бяло?

Единственият отговор, за който можех да се сетя, предизвика ледени тръпки по тялото

ми.

— Защото не кървиш.

Тя кимна уклончиво.

— А също и защото, ако някой неприятел успее да пролее кръвта ми, така ще я види

върху мен като справедлива награда.

Вътрешно потреперих, но направих всичко възможно, за да запазя типичното за

адемците хладнокръвие. След подходящо дълга учтива пауза попитах:

— Какво ще стане с Темпи?

— Това ще се разбере тепърва. — Тя махна почти раздразнено. — Не се ли безпокоиш за

себе си?

— Повече се тревожа за Темпи.

Вятърът рисуваше странни форми в листата на дървото меч. Картината беше почти

хипнотизираща.

— Докъде стигна в обучението си? — попита Шехин.

— Учих кетан в продължение на месец.

— Готов ли си? — Тя се обърна с лице към мен и вдигна ръце.

Не можах да се сдържа да не си помисля, че е с петнайсет сантиметра по-ниска от мен и

достатъчно възрастна, за да ми бъде баба. А и наклонената и на една страна жълта шапка

никак не и придаваше застрашителен вид.

— Може би — отвърнах аз и също вдигнах ръце.

Шехин бавно се приближи към мен и направи „ръце като ножове“. Аз и отвърнах с „да

уловиш дъжда“. След това изпълних „пълзене по желязо“ и „бърз вътрешен“, но не успях да я

докосна. Тя леко се оживи и направи „въртящия се дъх“ и „преден удар“ едновременно.

Спрях първия с „водно

ветрило“, но не успях да се измъкна от втория. Тя ме докосна под

ребрата и след това по слепоочието. Докосването и беше леко, както когато допираш пръст

до нечии устни.

Каквото и да опитах, то нямаше никакво въздействие върху нея. Направих „хвърляне на

светкавица“, но тя просто отстъпи встрани и дори не си направи труда да отговори на удара

ми. Един-два пъти усетих допира на плата на бялата и риза, когато се доближах достатъчно,

за да я докосна, но това беше всичко. Беше все едно да се опитваш да удариш парче висяща

във въздуха връв.

Стиснах зъби и направих „вършеене на жито“, „пресоване на сайдер“ и „майка край

потока“, като преминавах от едното в другото движение сред хаос от удари.

Тя се движеше по начин, който никога не бях виждал. Макар наистина да бе бърза, не

това бе най-важното. Шехин се движеше съвършено и не правеше две стъпки, когато и една

беше достатъчна. Не мърдаше на десет сантиметра, ако и трябваше да се премести само на

осем. Беше като някакво приказно същество — движенията и бяха по-плавни и по-грациозни

от танца на Фелуриан.

С надеждата да я изненадам и така да докажа уменията си се движех толкова бързо,

колкото можех да си позволя. Направих „танца на девицата“, „да уловиш врабче“,

„петнайсетте вълка“…

Шехин направи една-единствена съвършена стъпка.

— Защо плачеш? — попита Шехин, докато правеше „падането на чаплата“. — Да не се

срамуваш? Или се страхуваш?

Примигнах, за да прочистя очите си.

— Ти си красива, Шехин. — Гласът ми беше дрезгав от напрежение и емоция. — Защото

в теб камъкът от стената, водата от потока и движението на дървото са събрани в едно.

Тя примигна изненадано и в този миг аз я хванах здраво за рамото и ръката. Направих

„гръмотевица нагоре“, но вместо да успея да я преметна, остана да стои неподвижно като

скала.

Освободи се почти разсеяно с „отскубване от лъва“ и направи „вършеене на жито“.

Прелетях два метра и се проснах на земята.

Бързо се изправих, защото не бях наранен. Беше леко хвърляне върху меката трева, а

Темпи ме беше научил как да падам, без да се нараня. Но преди да пристъпя отново към нея,

Шехин направи жест да спра.

— Темпи хем те е учил, хем не те е научил — каза тя с непроницаемо изражение.

С усилие отместих поглед от лицето и. Беше ми толкова трудно да се откажа от този

навик, който бях изграждал цял живот.

— Това е едновременно и добро, и лошо. Ела. — Тя се обърна и се приближи до дървото.