Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

Ротфус Патрик

любопитство и учтивост. Всеки, който ни наблюдаваше, би си помислил, че водим приятен

разговор.

— Харесва ли ти новата ти учителка? И тя мисли като мен — че мястото ти не е тук.

Сдъвках поредната хапка пиле и я преглътнах механично, без да вдигна поглед.

— Загриженост. Чух те да викаш — тихо продължи тя.

Сега изричаше думите бавно, сякаш говореше

на дете. Не бях сигурен дали искаше да ме

обиди, или да е сигурна, че я разбирам.

— Беше като писъка на някаква малка птица.

Отпих от топлото козе мляко и избърсах устата си. От движението на ръката ми ризата

върху гърба ми помръдна. Усещането беше като от ужилването на стотици пчели.

— Това вик на любов ли беше? — попита тя и направи жест, който не успях да разпозная.

— Вашет прегърна ли те? Това на бузата ти следата от нейния език ли е?

Хапнах от пудинга. Не беше толкова сладък, колкото си го спомнях.

Карсерет си взе хапка от нейния пудинг.

— Всички правят залагания кога ще си тръгнеш — продължи тя, като говореше бавно и

тихо, така че само аз да я чувам. — Заложих два таланта, че няма да изкараш втори ден. Ако

си тръгнеш през нощта, както се надявам, ще спечеля сребро. Ако сгреша и останеш, ще се

наслаждавам на синините ти и ще слушам виковете ти. Настойчива молба. Остани.

Вдигнах поглед към нея.

— Думите ти са като кучешки лай — казах аз, — нямат край. В тях няма смисъл.

Изрекох това достатъчно тихо, за да е учтиво. Но не и толкова тихо, че гласът ми да не

стигне до ушите на всички, които седяха близо до нас. Знам как да направя така, че тихият

глас да се чува надалеч. Ние от Рух сме тези, които измислихме сценичния шепот.

Видях как лицето и се изчерви и бледите белези върху челюстта и веждата и изпъкнаха

още повече.

Наведох поглед и продължих да се храня с напълно спокойно и безразлично изражение.

Да обидиш човек от различна култура е опасно. Но бях подбрал думите си внимателно,

изхождайки от нещата, които бях чул от Темпи. Ако тя отговореше по какъвто и да е начин,

това само щеше да докаже правотата ми.

Бавно и методично доядох остатъка от храната си, като си представях, че усещам яростта

да се носи от нея като вълни топлина. Поне тази малка битка можех да спечеля. Беше

безсмислена победа, разбира се. Но понякога човек трябва да е доволен и от малкото, с което

разполага.

* * *

Когато Вашет се върна в малкия парк, вече седях на една от каменните пейки и я чаках.

Тя застана пред мен и въздъхна ядосано.

— Чудно, няма що. Бавно се

учиш — отбеляза на съвършен атурански. — Отиди тогава да

си донесеш пръчка. Ще видим дали този път ще бъда по-ясна.

— Вече си намерих пръчка — казах аз.

Бръкнах зад пейката и извадих дървен меч за тренировки, който бях взел назаем от

училището.

Беше от старо, омаслено дърво, изгладено от безброй ръце, твърдо и тежко като железен

прът. Ако тя го използваше, за да удари раменете ми с него, както го бе направила с

върбовата пръчка, щеше да ми счупи костите. Ако ме халосаше по лицето, щеше да разбие

челюстта ми.

Оставих го на пейката до мен. Дървото не изтрака върху камъка. Беше толкова твърдо, че

иззвъня почти като камбана.

След това започнах да свалям ризата си през главата, като си поех дъх през зъби, когато

тя докосна зачервената лента върху гърба ми.

— Да не би да се надяваш да ме впечатлиш, като ми предложиш нежното си младо тяло?

— попита Вашет. — Красив си, но не чак толкова.

Сложих внимателно ризата си върху пейката.

— Просто си помислих, че е по-добре да ти покажа нещо — обърнах се така, че тя да

види гърба ми.

— Били са те с камшик — рече тя. — Не мога да кажа, че съм изненадана. Вече знаех, че

си крадец.

— Това не е за кражба — обясних аз. — Това ми е от Университета. Осъдиха ме и ме

наказаха да бъда бит с камшик. Когато това се случи, много студенти просто напускат и

отиват да учат другаде. Аз реших да остана. В края на краищата ударите с камшик бяха само

три.

Чаках, все още с гръб към нея. Малко след това тя захапа въдицата.

— Белезите са повече, отколкото могат да причинят три удара с камшик.

— Известно време след това — продължих аз — отново ме наказаха. Този път шест удара

с камшик. Въпреки това пак останах. — Обърнах се с лице към нея. — Останах, защото

нямаше друго място, където да науча онова, което исках. Някакви си удари с камшик не

можеха да ме накарат да се откажа. Мислех си, че е честно да знаеш това. — Вдигнах тежкия

дървен меч от пейката. — Не може да ме стресне заплаха, че ще ми бъде причинена болка.

Няма да изоставя Темпи след доверието, което ми е оказал. Има някои неща, които искам да

науча, и тук е единственото място, където мога да го направя. — Подадох и твърдото тъмно

парче дърво. — Ако искаш да ме накараш да си тръгна, ще трябва да ми причиниш нещо по-

лошо от удари с пръчка.

Отстъпих крачка назад и отпуснах ръце край тялото си. Затворих очи.

113.