Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

Ротфус Патрик

че има право да върви наперено, но просто не си прави труда да се занимава с това.

Имаше същото средно телосложение, което вече бях свикнал да очаквам от адемците,

заедно със светлия като сметана цвят на лицето и сивите очи. Косата и беше един нюанс по-

светла от тази на Темпи и тя я носеше вързана на опашка. Когато се приближи, забелязах, че

някога носът и е бил чупен и макар да не беше изкривен, изглеждаше странно неподходящ за

иначе деликатното и лице.

Тя

ми се усмихна с широка усмивка, която разкри белите и зъби.

— И така — каза на безупречен атурански, — сега си мой.

— Говориш атурански — глуповато отбелязах аз.

— Повечето от нас говорят — отвърна тя.

Около устата и очите и имаше няколко бръчки, затова предположих, че е може би десет

години по-възрастна от мен.

— Трудно е човек да се оправя по света, ако не знае добре езика. Трудно се върши работа.

Опомних се твърде късно. Официален. Уважение.

— Правилно ли е да предположа, че ти си Вашет?

Устните и отново се разтегнаха в усмивка. Тя повтори горе-долу моите движения,

преувеличавайки ги до такава степен, че нямаше как да не си помисля, че ми се подиграва.

— Така е. Аз ще бъда твоята учителка.

— Ами Шехин? Разбрах, че тук тя е учителката.

Вашет ме погледна с повдигнати вежди — екстравагантно изражение, което изглеждаше

направо стряскащо върху лицето на адемец.

— В по-общия смисъл това е вярно. Но от практична гледна точка Шехин е твърде важна,

за да си губи времето с някой като теб.

Направих жест на учтивост и казах:

— Бях доста щастлив с Темпи.

— И ако нашата цел беше твоето щастие, това може би щеше да има някакво значение —

рече тя. — Ала Темпи повече прилича на платноходка отколкото на учител.

— Нали осъзнаваш, че той е мой приятел. — Думите и ме накараха леко да се наежа.

— Тогава като негов приятел може би не забелязваш недостатъците му — присви очи тя.

— Той е способен боец, но нищо повече от това. Едва говори твоя език, има много малко

опит в истинския свят и ако трябва да съм напълно честна, не е особено умен.

— Съжалявам — казах аз. Съжаление. — Не исках да те обидя.

— Не ми се прави на смирен, освен ако наистина не го мислиш — заяви тя, като

продължаваше да ме гледа с присвити очи. — Дори и когато лицето ти е като маска, очите

ти са като проблясващи прозорци.

— Съжалявам — искрено казах аз. Извинение. — Надявах се да направя хубаво

първоначално впечатление.

— Защо?

— Бих предпочел да мислиш с добро за мен.

— Бих предпочела да имам причина да мисля за теб с добро.

Реших

да сменя подхода, като се надявах да насоча разговора към по-безопасна тема.

— Темпи те нарече Чука. Защо?

— Това е името ми — Вашет — Чука, Глината, Въртящото се колело. — Тя произнесе

името си по три различни начина, като всеки от тях имаше собствен ритъм. — Аз съм онази,

която оформя и изостря или пък разрушава.

— Защо Глината?

— Защото съм и това — отвърна тя. — Само онзи, който е гъвкав, може да учи.

Почувствах нарастващо вълнение, докато говореше.

— Признавам — казах аз, — че ще ми е приятно да разговарям с учителката си на своя

език. Има хиляди въпроси, които не успях да задам, защото знаех, че Темпи няма да ги

разбере. А дори и да ги разбереше, аз нямаше да схвана отговорите му.

Вашет кимна и седна на една от пейките.

— Умението за общуване е важно за учителя — отбеляза тя. — Сега намери едно дълго

парче дърво и ми го донеси. След това ще започнем урока.

Отправих се към дърветата. Онова, което тя искаше, малко намирисваше на ритуал,

затова не исках да се върна набързо с първото попаднало ми странно парче дърво, което

откриех на земята. Накрая намерих върба и отчупих един гъвкав клон, по-дълъг от ръката ми

и дебел колкото кутрето ми.

Върнах се до мястото, където Вашет седеше на пейката. Подадох и върбовия клон. Тя

свали меча си от рамото и окастри останалите по него клонки и израстъци.

— Каза, че само „онзи, който е гъвкав, може да учи“. Затова си помислих, че този клон

ще е подходящ — обясних аз.

— Ще ми послужи за днешния урок — отвърна тя и обели последните остатъци от

кората, докато накрая остана само тънка бяла пръчка. Сетне избърса меча си в ризата,

прибра го в ножницата и се изправи.

Размаха напред-назад върбовата клонка, която държеше в ръка, и тя издаде тих, свистящ

звук, докато цепеше въздуха.

Сега, когато беше по-близо, забелязах, че макар Вашет да носеше познатите червени

наемнически дрехи, за разлика от Темпи и много от останалите адемци, нейните одежди не

бяха пристегнати към тялото с кожени ремъци. Вместо това ризата и панталоните и бяха

пристегнати към ръцете и краката с ленти от кървавочервена коприна.

Вашет ме погледна в очите.

— Сега ще те ударя — сериозно ме предупреди тя. — Стой неподвижно.

Започна бавно да ме обикаля, като продължаваше да размахва върбовата пръчка. Вшшш.

Вшшш. Застана зад гърба ми и фактът, че не я виждах, още повече влоши положението.