Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

Ротфус Патрик

на момчето изостанал? — попитах аз.

— Значи вече си я чувал? — Дедан се обърна да ме погледне. — Можеше да ме спреш,

ако не…

— Просто се опитвам да отгатна какво се е случило — побързах да отвърна аз. — Мразя,

когато не чувам края на някоя история.

— Бащата стъпил в заешка дупка — рязко отвърна Дедан. — Навехнал си глезена. Никой

повече не видял чичото. — Той излезе от кръга на светлината на огъня с горделива походка

и мрачно изражение.

Хвърлих

умолителен поглед на Мартен, който поклати глава.

— Не — тихо рече той. — Няма да участвам в това. За нищо на света. Да се опитам да му

помогна точно сега, е все едно да пробвам да изгася огън с голи ръце — болезнено и

безполезно.

Темпи започна да оправя постелята си. Мартен посочи с пръст наоколо и ме погледна

въпросително. Питаше ме дали искам пръв да застана на пост. Кимнах. Той събра завивките

си и каза:

— Колкото и да са привлекателни някои неща, човек трябва добре да преценява

рисковете, които поема. Трябва да си наясно колко силно ги искаш и дали си готов да се

опариш.

Изгасих огъня и дълбокият нощен мрак се настани на поляната. Лежах по гръб, гледах

звездите и мислех за Дена.

82.

Варвари

На следващия ден двамата с Темпи преместихме лагера, докато Дедан и Хеспе отидоха

до Кросон за провизии. Мартен намери изолиран участък равна земя близо до ручей. След

това опаковахме и прехвърлихме багажа, изкопахме нужник, направихме дупка за огнището

и приготвихме всичко останало.

Темпи имаше желание да разговаряме, докато работим, но аз бях неспокоен. Бях го

засегнал с въпроса си за летхани, затова се стараех да избягвам тази тема. Но щом го

разстройваше едно просто запитване за пеенето, откъде можех да знам какво друго би го

обидило?

Безизразната му физиономия и отказът му да ме погледне в очите отново бяха основните

проблеми. Как можех да водя интелигентен разговор с някого, когато нямах представа какво

е отношението му по един или друг въпрос? Беше като да се опитваш да ходиш със завързани

очи в непозната къща.

И така, избрах по-безопасния подход и докато работехме, просто го разпитвах за още

думи. Питах го предимно за предмети, защото ръцете и на двама ни бяха твърде заети, за да

се изразяваме с жестове.

Най-хубавото от всичко бе, че така той можеше да упражнява атуранския си, докато аз

увеличавах своя речников запас от адемски думи. Забелязах, че колкото повече грешки

допусках на неговия език, толкова по-спокойни ставаха неговите опити да се изразява.

Разбира се, това означаваше, че правя много грешки. Всъщност понякога бях толкова

глупав,

че на Темпи му се налагаше да ми обяснява едно и също нещо по няколко пъти, и то

по различен начин. Разбира се, трябваше да го прави на атурански.

Приключихме с подготвянето на лагера някъде по обяд. Мартен отиде на лов, Темпи

започна да прави своите разтягания, които наподобяваха някакъв бавен танц. Направи ги два

пъти подред и в мен се зароди подозрение, че и той самият е отегчен. Когато свърши,

адемецът беше покрит със слой лъскава пот и ми каза, че отива да се къпе.

Останал сам в лагера, стопих свещите на калайджията, за да изработя две малки восъчни

кукли. Исках да направя това от няколко дни насам, но дори в Университета създаването на

восъчна кукла се смята за съмнително поведение, а тук, във Винтас… Достатъчно е само да

кажа, че прецених, че е най-добре да бъда дискретен.

Произведенията ми не се получиха кой знае колко изтънчени. Лойта изобщо не е толкова

удобна за работа колкото симпатичния восък, но дори и най-грубата кукла може да е нещо

много унищожително. След като прибрах двете фигурки в пътната си торба, се почувствах

много по-подготвен.

Тъкмо почиствах последните остатъци от лойта по ръцете си, когато Темпи се прибра

след къпането си гол, както го е майка родила. Годините на сценично обучение ми

помогнаха да запазя, макар и с усилие, спокойно изражение на лицето си.

След като простря мокрите си дрехи да съхнат на един близък клон, Темпи се приближи

към мен без помен от смущение или свенливост.

Той протегна ръка, стиснал нещо между палеца и показалеца си.

— Какво е това? — Адемецът леко разтвори пръстите си, за да видя какво държи.

Погледнах по-отблизо, доволен, че има върху какво да съсредоточа вниманието си.

— Това е кърлеж.

От толкова близо нямаше как да не забележа отново белезите му — бледи линии, които

пресичаха ръцете и гърдите му. От времето, прекарано в Медика, можех да разчитам белези,

а широката, розова и набръчкана кожа на неговите не говореше за дълбока рана, която е

прорязвала кожата, мазнините и мускулите под тях. Това бяха следи от плитки наранявания.

Бяха десетки. Не можех да не се зачудя колко ли дълго е бил наемник, за да има толкова

стари белези. Не изглеждаше на много повече от двайсетина години.

Темпи гледаше втренчено животинката между пръстите си, без да обръща внимание на

начина, по който го оглеждах.

— Хапе. Мен. Хапе и остава. — Лицето му беше безизразно както обикновено, но в