Пазителят на монетния двор

Керр Филипп

Нютон посочи странен метален инструмент с човешки ръст, оформен като ключалка, с дупки с вериги за главата, ръцете и краката. Той се наведе и издуха тънкия слой прах от предмета и после направи същото с гредата на дибата, вдигайки облак от прахоляк.

— Забележете колко по-малко прашен е този уред за изтезания от дибата.

Нютон извади от джоба си лупата, която понякога използваше за четене, и разгледа черната метална повърхност на механизма.

— Но какво е това? — попитах аз. — Не мога да проумея за какво служи.

— Нарича

се „Щерката на Скавинджър“. Известен е и като „вериги“ или „окови“ и е изобретен от бившия кралски наместник на Лондонската крепост Тауър. Действа по обратния начин на дибата. Дибата разтяга човека, а „Щерката на Скавинджър“ свива човека на кълбо и натрошава костите му с натиска си. Това мъчение е по-страшно и болезнено от дибата и в повечето случаи гръдният кош се пръсва и бързо настъпва смърт. Освен това е много по-лесно преносим от дибата и може да бъде занесен при затворника, вместо той да ходи при него.

— И вие смятате, че клетият Мейси е умрял по този начин?

— Да. Нараняванията му са съвместими с факта, че уредът е бил употребен преди няколко месеца.

Ножът на господин Осбърн беше в Нютон, който го използва, за да изстърже нещо от оковите върху лист хартия, и ми го показа.

— Ако не греша, това е засъхнала кръв. Но по-късно ще я изследвам под микроскоп.

— Имате микроскоп?! Не съм гледал под микроскоп — признах аз.

— Тогава сте за завиждане. Първата гледка на природно явление под микроскоп е поразителна.

— Ако сте прав и това е кръв, тогава Джордж Мейси е знаел някаква информация, която други отчаяно са се опитвали да научат, защото инак нямаше да го изтезават тъй жестоко.

— Служителите на Монетния двор винаги знаят някакви тайни. И се осмелявам да твърдя, че няма човек от тях, включително и Мейси, който не би ги издал за няколко гвинеи. Не, повече се изкушавам да направя извода, че Мейси е бил измъчван, за да изтръгнат някаква информация от него, с която той не е разполагал, защото инак нетърпимата болка, причинявана от този уред, със сигурност би го убедила да проговори много по-рано, преди да получи смъртоносни наранявания.

— Каква ужасна мисъл. Да бъдеш изтезаван за информация, която знаеш, е неприятно, но колко по-лошо е, когато няма какво да издадеш?

— Инстинктът за самосъхранение ви прави двойно по-голяма чест — отбеляза Нютон, сгъна листа със засъхналата кръв и се усмихна мрачно. — Това ме убеди, че не трябва да ви отправям друго предупреждение да не говорите по този въпрос. Убиецът на Джордж Мейси несъмнено ще ни пререже гърлата с лекота, с каквато другите кълцат краставици. Елате, да излезем оттук, за да не ни види някой и да се притесни от близостта ни до уреда за изтезания.

Щом напуснахме галерията, Нютон изрази желание да посети дома ми и да използва микроскопа, който щял да помогне на нашето разследване. Пред вратата на къщата на Пазителя заварихме господин Кенеди, друг доносник на Монетния двор, и двама джентълмени, които не познавах.

Господин Кенеди беше страховит на вид човек, защото имаше изкуствен нос от сребро, за да прикрие зеещите дупки на ноздрите му. Твърдеше, че е загубил носа си при нещастен случай, но мнозина смятаха, че злополуката е станала в половите органи на блудница. Тази характерна особеност придаваше на господин Кенеди бандитски облик и му позволяваше да общува с някои от най-големите престъпници в Лондон. Той получи шилинг от единия джентълмен като отплата, че ги е довел при Нютон, и се оттегли, оставяйки ги да се представят сами. Заговори по-високият, който беше по-възрастен и не толкова издокаран от двамата.

— Сър — рече той и се поклони изискано, — за мен е чест да се запозная с вас. Името ми е Кристофър Лав. Вероятно сте чели труда ми за обучението по химия в университета в Лайден?

— Съжалявам, не съм имал удоволствието — грубо отвърна Нютон, защото не обичаше да го търсят нови ученици, докато е зает с делата на Монетния двор.

— Няма значение — каза доктор Лав. — Това е граф Гаетано от Италия, превъзходен алхимик и виден философ в родината си. Извършил е чудеса в тайното изкуство.

Графът беше облечен в натруфено облекло от коприна, носеше шапка с грамадно перо и беше пълна противоположност на придружителя си, който според мен беше на петдесетина години. Той се поклони с повече показност и по-голям замах от ирландски актьор и после заговори колебливо, със силен акцент:

— Сър, ще бъда изключително поласкан, ако ми бъдете гост на вечеря. Когато ви е удобно. Настоявам.

— Не съм безразличен към честта, която ми оказвате, графе — отвърна Нютон, — но приемам малко покани.

— Графът знае, че сте зает — обади се доктор Лав.

— Точно така.

— Независимо от това, той смята, че има нещо, което ще представлява научен интерес за вас.

— Едва ли.

Доктор Лав извади унция злато от подплатена с кадифе кутийка и я подаде на Нютон.

— Пред очите ми графът използва изобретена от него тинктура и превърна жалко парче олово в този слитък злато — обясни доктор Лав.

Нютон развълнувано разгледа златото.

— Златарят, на когото го донесох, заяви, че това е най-чистото злато, което е виждал — продължи доктор Лав.

— Да, наистина — рече Нютон и претегли златото на дланта си, като през цялото време се държеше престорено великодушно.

— Ето защо, кой може по-добре от вас, доктор Нютон, Пазител на Кралския монетен двор и най-големият учен в Англия, да изпробва чистотата на това злато? И ако не сте убеден, че е истинско, може би ще искате да станете свидетел на процеса на трансмутация, демонстриран от графа?

— Да, точно така — отговори Нютон.

Часът на демонстрацията беше уговорен и ние най-сетне отпратихме двамата алхимици и можахме да влезем в къщата. Нютон ми даде парчето злато.