Пазителят на монетния двор
Шрифт:
— Избирам дама.
— Внимавайте, господин Елис — посъветва ме Нютон. — Не й липсват умения.
Да играя на дама с госпожица Бартън, означаваше да разбера колко много прилича тя на чичо си, с когото често играехме в Тауър, защото предоставех ли му първия ход, щеше да ме победи, както и тя. Нямах нищо против госпожица Бартън да го стори, тъй като се радваше като дете на победата. След първата игра тя поиска наградата си.
— Хайде, плащайте. Обяснете защо се дуелирахте, господин Елис.
Бях доволен, че съм загубил. Това ми даде възможност да шепна в изящното й ухо, толкова близо до уханното й вратле, че едва се сдържах да не я целуна.
Тя се засмя на глас, когато чу думите ми, и после настоя отново да играем. Трябва да призная, че никога през живота
Господарят ми възприе навика да ме кани на вечеря веднъж в седмицата. Каза, че съжалявал всеки като мен, който трябва да си готви сам. Според мен обаче видя, че на госпожица Бартън и на мен ни е приятно да бъдем заедно, докато през това време той може да чете или да решава задачи. На Коледа дори отидох с тях да взема причастие. И до дванадесетия ден на празниците хубавата млада жена вече обсебваше първата ми мисъл сутрин и последната нощем, защото бях влюбен в нея. Не споменавах нищо по този въпрос, защото предполагах, че обичта ми към нея няма да се понрави на чичо й. Положих неимоверни усилия да я избия от главата си и да не я обичам толкова, но тя ме предизвика няколко пъти, като ми даде тетрадката с любимите си стихове, които бе преписала собственоръчно, и започна да ми вика Том, защото съм приличал на някогашния й котарак. След това ми подари кичур от косите си, който държах в кутийка до леглото си. Ето защо госпожица Бартън беше в мислите ми по хиляди пъти на ден.
И за пръв път от дълго време бях щастлив. Защото любовта е предимно оптимизъм.
Не познавах по-умен човек от Нютон, но и в същото време по-невеж по отношение на нежния пол. Може би ако знаеше повече за действителния свят и жените, той щеше да направлява държането й така, че да не ме окуражава тъй много. И нещата между госпожица Бартън и мен можеха да се развият по друг начин.
Понякога е трудно да разбереш къде свършва любовта и къде започва безумието и мисля, че мнозина влюбени си губят ума.
Втора глава
„Тогава Исус им рече: още малко време светлината е с вас: ходете, докле имате светлината, за да ви не обгърне мрак; а който ходи в мрака, не знае къде отива.“
Януари 1697 година беше изключително студен месец. Моят господар ме увери, че не помни такава мразовита зима от 1683 година, когато стоял вкъщи и пишел „Всемирна аритметика“, първото му произведение. Опитах се да го прочета, но не можах. Вероятно студът беше смразил интелектуалните ми способности, така както бе забавил сеченето на новите монети. Парите все още не достигаха, въпреки усилията на служителите на Монетния двор. И макар че всички говореха за мир с Франция, от това не излезе нищо. Междувременно бяха арестувани още якобити и страната изглеждаше нестабилна. Почина Джеймс Хор, Главният инспектор на Монетния двор. На неговото място бяха назначени Томас Молиньо и Чарлс Мейсън. Нютон ми каза, че и двамата са корумпирани и те наистина скоро поведоха война един срещу друг и се оказаха некадърни.
Споменах как шпионинът на Нютон, Хъмфри Хол, ни съобщи информацията, че някои фалшификатори са усъвършенствали нов процес за сечене на златни гвинеи, и това стана причина за участието ни в следващата част на моя разказ, който Нютон упорито започна да нарича „тъмна материя“. Думите на господин Хол силно обезпокоиха господаря ми, тъй като беше много по-сериозно нещо да фалшифицираш златни гвинеи, отколкото сребърни крони или шилинги, но не разполагахме с доказателства. Ала вечерта на събота 13 февруари този пропуск се запълни.
Бях си легнал рано и бях заспал, когато се събудих и видях господин Хол в спалнята си със свещ в ръката.
— Какво става, господин Хол? — попитах аз, разтревожен, че го съзирам там.
Той беше благонадежден, но неприветлив на вид, стар и мълчалив, и стоеше пред
14
По-известна като Стикс. — Б.ред.
— Мисля, че намерихме, каквото търсим, господин Елис — каза той с монотонния си, дрезгав глас. — Главният надзирател в „Нюгейт“ е чул затворник на име Джон Бернингам да се хвали, че е платил „гарнитурата“ си с фалшива гвинея.
Надзирателите наричаха „гарнитура“ подкупите, които изкопчваха от затворниците, очакващи съдебен процес, за да се държат по-добре с тях. Откакто постъпих на работа при Нютон, аз бях задължен да науча криминалния жаргон, защото инак не бих разбрал показанията, които записвах. Понякога двамата с Нютон осъзнавахме, че разговаряме като затворници.
— Мисля, че трябва веднага да отидем да разследваме това — добави господин Хол. — Опасявам се, че човекът ще бъде освободен или ще изпуснем гвинеята.
— Разбира се. Идвам с вас.
Облякох се набързо и заедно с господин Хол тръгнахме право към „Нюгейт“. Придвижването ни беше затруднено, защото пътищата бяха кишави от газенето на хората в наскоро падналия сняг.
От разстояние „Нюгейт“ изглеждаше добре. Беше реставриран след Големия пожар и имаше хубава фасада с четириъгълни колони. В основата на едната беше изваян котаракът на Дик Уитингтън 15 , затова наричаха затвора и „Уит“. „Нюгейт“ обаче не прощаваше лесно огледа отблизо. Проявилите глупостта да се забавят на портата, рискуваха да бъдат напикани или ударени с нощно гърне, хвърлено от някой прозорец на горните етажи. Приближавайки се към сградата, аз по навик се вторачих в прозорците, затова не гледах къде вървя, и стъпих в голяма купчина кучешки изпражнения. Това се стори много забавно на просяците по Нюгейт Стрийт. Никога не минавах покрай протегнатите им ръце, без да си помисля за портите на град Дите в „Ад“, където виещи силуети заплашват Вергилий и Данте. Настръхнах от смеха на окаяните мъже и жени, но от друга страна ги съжалявах, защото „Нюгейт“ беше най-нещастното и неприветливо място в Лондон.
15
Ричард Уитингтън (1358–1423) — английски търговец, кмет на Лондон, свързан с множество легенди. — Б.пр.
Вътре шумът и врявата бяха още по-големи, тъй като имаше множество кучета, котки, птици и прасета, да не споменавам за хлебарките и плъховете. Миризмата на животните и изпражненията им се смесваха с вонята на ейл и алкохол, които варяха там, и с пушека от огньовете, студа и влагата и на човек му се замайваше главата от липсата на чист въздух.
В „Уит“ имаше четири нови отделения — на осъдените на смърт в подземието, вътрешният двор за вестникарите, на директора и на пазача, където продаваха ейл и тютюн. Там се запознах с господин Фел, главният надзирател, мошеник на вид, със сипаничаво лице и нос, който приличаше на прераснал картоф със зеленикавите косми, подаващи се от ноздрите.
— Господа, господа — пиянски се ухили господин Фел. — Няма ли да се ободрите с нещо? Може би бира?
Почерпихме се с бира, защото твърдият му алкохол не миришеше приятно, и пихме за нашето здраве с повече оптимизъм, отколкото всъщност изпитвах в това мрачно и мръсно място.
— За мен е огромно удоволствие да бъда вестителят на важна информация за джентълмен като вас, господин Елис. Вие сте приятел на доктор Нютон, който прави много, за да имаме работа — обърна се господин Фел към мен и се изсмя неприятно. — Няма да ви карам да чакате. Само трябва да ме извините, ако първото ми питане е свързано с досадния въпрос за компенсация, тъй като никой не може да се противопостави на бедността, сър.