Пазителят на монетния двор
Шрифт:
През стъклото на каретата видях, че познатите очертания на Лондонската крепост се появяват на лунната светлина като града на цар Приам, окъпан в блясъка на сребристия взор на Зевс. Каретата спря пред Средната кула, близо до Барбикан, където лъвовете неспокойно ръмжаха, и аз слязох. Нощта беше студена и въздухът миришеше лошо от изпражненията на дивите зверове долу. Нютон се наведе през прозореца, за да ми каже още нещо, преди да се разделим.
— Утре в девет часа ще се срещнем пред водонапорната кула при Йорк Билдингс и ще отидем при господин Скруп. А след това може да посетим Бернингам в „Уит“.
Той почука с бастуна си по тавана на каретата
Обърнах се и се приближих до пазача пред кулата Байуърд, който се беше отдалечил от поста си. Спрях да поговоря с него, защото ми беше станало навик да се опитвам да подобря отношенията между Монетния двор и Артилерията. Говорихме как човек може да се стопли, когато е на пост, и в коя кула има най-много духове, тъй като винаги когато се разхождах из Тауър нощем, се опасявах, че ще видя призрак. Срамувах се, че не мога да превъзмогна страха си. В своя защита обаче бих казал, че там се бяха случили множество ужасяващи неща, и ако имаше място, обитавано от духове, това беше Лондонската крепост. Пазачът смяташе, че Кулата със скъпоценностите, също известна като Кулата Мартин, е свързана с много легенди за призраци. Скоро в разговора ни се включи сержант Роан, който отлично познаваше Тауър.
— За всяка част се разказват легенди за духове — изказа мнението си сержант Роан, едър, широкоплещест и як мъж, почти толкова широк, колкото и висок. — Но никоя не е тъй старателно отбягвана като Солната кула. За нея се говори, че е най-много обезпокоявана от призраци. Оръжейникът господин Туисълтън е видял там дух и е загубил ума си. Аз съм чувал и усещал неща, които не знам как да обясня, освен да кажа, че произходът им е зловещ и свръхестествен. В подземието са били изтезавани много йезуитски свещеници. На стената може да се видят надписите на латински, издълбани от един от тях.
— Какво е станало с него? — попитах аз.
— През 1595 година е бил отведен в Йорк — отвърна Роан, — където е бил изгорен на клада.
— Клетият — отбелязах аз.
Роан се засмя.
— Така ли мислите? Той е бил римокатолик фанатик. Несъмнено е щял да стори същото с протестантите.
— Може би — признах аз, — но това, че трябва да измъчваме и изтезаваме другите, преди да са го сторили с нас, е неубедителен философски довод.
— Съмнявам се дали има много философи, които знаят на какви жестокости са способни повечето римокатолици — настоя сержантът. — С протестантите във Франция бяха извършени ужасяващи неща по време на гоненията във Франция през 1681 и 1685 година, когато войниците на крал Луи XIV бяха настанени в домовете на хугенотите и им беше позволено да се държат жестоко, колкото искат, за да ги накарат да станат католици. Повярвайте, младежо, онези брутални мисионери не се спряха пред нищо, за да принудят хората да ходят на литургии и да се закълнат, че няма да се откажат от католическата религия. Хвърляха в затвора старците, биеха с камшик и изнасилваха жените, осъждаха на обесване млади мъже и изгаряха живи на клада възрастни майки.
— Говорите така, сякаш сте били свидетел на тези жестокости, сержант — отбелязах аз.
— От двадесет години воювам срещу французите и знам на какво са способни.
След като няколко минути обсъждах въпроса с Роан, който беше изключително упорит в омразата си към йезуитите, аз пожелах на него и на господин Грейн лека нощ и се отдалечих от кулата Байуърд, осветявайки пътя си с взет назаем фенер. Светлината обаче не разсея засилените ми от разговора страхове, че може да видя призрак.
Докато бързо крачех към дома си, аз мислех за йезуитите, изтезавани вероятно със същия уред, „Щерката на Скавинджър“, използван върху Джордж Мейси. Не беше трудно да си представя, че духът на някой измъчван свещеник обитава Тауър. Но когато си легнах и се затоплих в леглото, реших, че призраците са фантазии и по-скоро трябва да се страхувам от живите, отнели живота на предшественика ми и останали ненаказани, за да убиват отново.
Сутринта се качих на лодка от Лондонския мост до стълбището на Йорк Билдинг. Калта на пристана беше замръзнала. Това беше опасно за всички и аз се оплаках на лодкарите, защото стъпалата трябваше да бъдат поръсени със сол и разчистени от леда, за да могат пътниците да слизат от лодките, без да се страхуват, че може да си счупят някой крайник. Лодкарите се изсмяха и ядосан от предишната вечер, тъй като все още имах чувството, че съм бил обект на шегите на артилеристите, аз посегнах да извадя шпагата си. В същия миг видях, че моят господар стои до водонапорната кула, и се отказах от намерението си да пробода задниците им.
— Постъпихте правилно, като овладяхте гнева си — каза той, когато застанах до него. — В Лондон няма по-независими хора от тях. Те са лесно избухливи и често прибягват до насилие. Не може да имате доверие на пиян лодкар. Ако бяхте извадили шпагата си, по всяка вероятност щяхте да се озовете в реката. Седемгодишното чиракуване кара бедняка упорито да защитава правата си и да познава задълженията си, които за съжаление не включват почистване на пристана. Темза е приливна река и би се подиграла с всеки, който се опита да измете калта от стъпалата. Приливът беше едва час преди да дойдете.
Смирен от лекцията на Нютон, отвърнах, че нямах представа за познанията му за лондонските лодкари и приливите, които влияят на занаята им.
Той се подсмихна.
— Повечето хора знаят, че лондонските работници, в това число лодкарите, са паразити. За приливите обаче знам много. Аз съм първият, който ги обясни.
Отидохме с карета до Мейпоул на Странд. Нютон продължи да ми разказва как с математически демонстрирани твърдения е стигнал до извода за движението на планетите, кометите, луната и морето.
— Значи притегателната сила на луната предизвиква приливите? — попитах аз, обобщавайки дългите му обяснения за явлението, и той кимна. — И разбрахте всичко това, когато падна ябълката?
— Всъщност беше смокиня. Но не понасям вкуса на смокините, защото обичам ябълки. Не можех да понеса мисълта, че плодът, който мразя най-много, ми е подсказал идеята за движението на света. И това беше само зародишът на хипотезата ми. Спомням си как разсъждавах, че щом силата на земното притегляне стига до върха на дървото, колко още нагоре може да се разпростре. И реших, че единствената граница на силата й е размерът на телата.
Беше ясно, че Нютон вижда света по различен начин от останалите хора. Почувствах се много привилегирован, че съм спечелил доверието на такъв велик човек. Вероятно започвах да схващам отчасти превъзходния му начин на разсъждения, но това беше достатъчно, за да преценя, че не мога да проумея повечето от теориите му и този факт ни пречи да станем приятели. Разделяше ни такава широка река от знания и способности, че сигурно му приличах на маймуна. Той беше пример във всяко отношение, мерило за нещата, човек, който различаваше истинското злато от фалшивото, доброто от злото.