Пазителят на монетния двор

Керр Филипп

— Да — отвърнах аз.

— Тогава е било убийство. Някой е довел господин Кенеди тук, завързал е ръцете му и сетне е пуснал лъва от клетката. Как се залоства вратата?

— С тези две резета, сър.

— Няма ли ключалка и ключ?

— Това са животни, сър, а не затворници.

В същия миг лъвът вдигна глава и свирепо изрева към нас, сякаш оспорваше забележката на пазача. Звярът беше страховит, голям мъжки екземпляр с грамадни зъби и буйна грива, изцапана с кръв.

— Забележете цвета на лъва — обърна се Нютон към мен. — Червеникав е, нали?

Тогава помислих, че това го

е заинтересувало, защото червеното беше любимият му цвят. Едва по-късно той ми обясни как е изтълкувал значението на червеникавия лъв.

— Кой намери трупа? — попита Нютон.

— Аз, сър — отговори пазачът, чиято поза беше на човек, постоянно наведен за молитва, затова Нютон адресираше всичките си въпроси към лъщящото му теме. — Спя в Артилерията, сър, в казармата в Тауър. Оставих ключа там в осем часа, както обикновено. Излязох от крепостта и отидох в местна пивница, защото не харесвам много „Каменната кухня“, а после си легнах. Събудих се от рева на животните, когато трябваше да са заспали. Реших, че някое от тях е избягало, отидох да проверя какво става и видях окървавения труп.

— Заключена ли е нощем вратата на Лъвската кула, господин Уодсуърт?

— Да, сър, винаги. Ключът е окачен в стаята на пазачите в кулата Байуърд. Тази вечер обаче не беше там. Отидох да го взема, но го нямаше. Помислих, че някой друг ме е изпреварил, за да види каква е тази суматоха, но пристигнах пръв и видях ключа на вратата, която беше заключена.

— Кой беше дежурният пазач тази нощ?

— Мисля, че Томас Грейн, сър.

— Тогава ще трябва да говорим с него.

— Няма да направите нищо подобно, сър — разнесе се силен и властен глас, — без моето разрешение.

Беше пристигнал лорд Лукас, кралският наместник в Тауър, изключително противен, високомерен и заядлив човек. Хората в Лондонската крепост и околността го ненавиждаха, защото ревностно спазваше правата и привилегиите си.

— Както желаете, ваша светлост — каза Нютон и се поклони подигравателно учтиво, тъй като мразеше Лукас с такова озлобление, с каквото презираше всички глупаци, които се изпречваха на пътя му, особено по-висшестоящите от него, макар че според мен лордът беше твърде пиян, за да забележи оскърбителното му държание.

— Ей богу, сър! Какво си мислите, че правите, по дяволите? Всеки тъпак може да види какво се е случило тук. Не е нужно да си член на Кралското дружество, за да забележиш, че човекът е бил убит от лъва. — Лорд Лукас погледна Роан. — Нали, сержант?

— Точно така, милорд. Всеки, който има очи на главата си, може да види това.

— Стават нещастни случаи, когато хора и животни живеят в близост едни до други.

— Не мисля, че е било нещастен случай, лорд Лукас — възрази Нютон.

— Чумата да ви тръшне дано, доктор Нютон, че си врете носа.

— Мъртвецът беше служител на Монетния двор, милорд. Ето защо съм длъжен да се занимая с това.

— По дяволите! Не ме интересува дори да е кралят на Франция! Аз представлявам закона в Тауър. Може да правите каквото си искате в Монетния двор, но сега сте в моята част на крепостта, и тук аз командвам.

Нютон се поклони.

— Елате, господин Елис. Да оставим Негова светлост да проучи въпроса по свой начин.

Вече

вървяхме към вратата, когато Нютон спря и се наведе, за да разгледа някакво черно петно, което забеляза на земята.

— Какво е това, докторе? — попитах аз.

— „Гарванът, вестител на печал — отвърна той и взе мъртвата, но все още с лъскави пера черна птица, — с кухата си човка отброява миговете людски до смъртта.“

— В Библията ли го пише, сър?

— Не, драги мой, от Кристофър Марлоу е.

— В Тауър има много гарвани.

Нямаше нищо странно в един мъртъв гарван. Популацията им в Лондонската крепост беше строго контролирана от времето на крал Чарлс II, когато кралският астроном Джон Фламстийд, когото Нютон също не обичаше, защото мислеше, че е проумял теорията за луната, но не може да я завърши, тъй като господин Фламстийд му е изпратил погрешни наблюдения, и заподозрял злонамереност, се бе оплакал на краля, че гарваните пречат на наблюденията му от Бялата кула.

— Вратът на птицата е извит — отбеляза Нютон и остави мъртвия гарван на земята.

Край кулата Байуърд той разпита пазача Томас Грейн в противоречие със заповедите на кралския наместник. Грейн нямаше инструкции да не разговаря с нас и свободно отговори на въпросите на доктора.

— Пазачът трябва да е окачил ключа в стаята на пазачите в осем часа.

— Откъде знаете, че е било осем? — попита Нютон.

— По звъна на камбаната за полицейския час, сър — отвърна Грейн и посочи с палец над рамото си към задната страна на кулата Байуърд. — В Камбанарията. Полицейският час започва в осем от времето на Уилям Завоевателя.

Нютон се намръщи.

— Кажете ми, господин Грейн, ключът за Лъвската кула прибира ли се при останалите, когато се заключва главната порта?

— Не, сър. Остава тук до сутринта, когато пазачът на животните господин Уодсуърт го взима.

— Възможно ли е някой да е влязъл тук и да е взел ключа за Лъвската кула, без да забележите?

— Не, сър. Не се отдалечавам от ключовете.

— Благодаря, господин Грейн. Много ми помогнахте.

Нютон и аз се върнахме в Монетния двор и той веднага заповяда на двамата стражи, които формално бяха под негово командване, да намерят Даниъл Мърсър и да го доведат в кабинета му. След като те излязоха, аз казах на моя господар, че предишната вечер видях господин Грейн да стои на моста над рова около крепостта, на половината разстояние между кулата Байуърд и Средната кула, на десетина метра от ключовете.

— Говорихме почти десет минути. През това време всеки може да е взел ключа. Следователно, щом е било възможно снощи, тогава трябва да е било възможно и тази вечер.

— Логиката ви е неустоима, господин Елис — тихо каза Нютон, взе котарака Мелхиор и замислено започна да го гали, така както някой друг би пушил лула.

След това разгледахме на светлината на свещите предметите, които бяхме намерили у господин Кенеди. Освен камъка, изваден от Нютон от устата на мъртвеца, имаше няколко крони, две зарчета, броеница, лотариен билет, тютюн и писмо, сякаш написано от луд, което обаче заинтригува господаря ми. Докато той го разглеждаше, аз хвърлих заровете и отбелязах на глас, че господин Кенеди е бил сериозен комарджия.