Пазителят на монетния двор
Шрифт:
— Какво ще правим?
Нютон сбърчи чело и почеса с показалец дългия си нос. Изглеждаше изключително умен и проницателен в тази поза.
— Ще му върнем кинжала — тихо отвърна той. — И така ще го предизвикаме още повече. Това е елементарен въпрос на движение, подобно на много други неща. Някой ден ще ви го докажа. Ще взема молив и ще ви го напиша на лист хартия, за да разберете как е устроен светът. Всяко тяло остава в покой или продължава равномерното си праволинейно движение, ако не е принудено да промени състоянието си под въздействието на външни сили. Този принцип е верен както за планетите и кометите, така и за капитан Морне. Трябва обаче да бъдем подготвени. И бдителни. Защото
— Но това не е ли великата ви теория, сър?
— Браво, Елис. Само че не е теория, а систематизирани факти като законите в Англия. Нещо повече, разполагам с математическо доказателство, което прави неизменяеми тези закони.
— Бих разбрал какво означават за света, ако можех.
— Тогава разберете само това — каза Нютон и пусна кинжала на пода. Острието се заби в дъските. — Падането на камата е същото като притеглянето на луната. Силата, която привлича кинжала, привлича и луната. Тя направлява и планетите, и всичко в небето. Защото небето е тук, на Земята. Това се нарича всемирно привличане или гравитация, драги мой.
Небето е тук, на Земята? Вероятно Земята е самото небе.
Отначало само обърнах гръб на Исус. И това се дължеше на Нютон, защото в Новия завет има малко неща, за които той не намираше изключения. Стария завет приемаше само отчасти. Притчите Соломонови бяха много важни за него. Както и книгата на Даниил. И на Иезекиил. Фактът обаче, че избираше книгите, които го устройваха, и отхвърляше другите, ми се струваше доста странен.
Дълго време мислех, че предпочитаните от него части от Светото писание са разклатили дървото на моя живот и са накарали ябълката на вероизповеданието ми да падне на земята, където е започнала да гние и да се разлага. Но това беше само част от историята. Заради Нютон задаването на въпроси се превърна в моя втора природа. Разбрах, че нашият дълг е да се запитаме дали нещата в религията са истина и ако е така, дали са хубави или лоши. Ако искаме да намерим Господ, трябва да прогоним невежеството от себе си, от света и от вселената.
Беше странно, но сребърните чаши, които господин Скруп даде на Нютон, за да ги пази за колежа в Кембридж, ме накараха да се усъмня в Петокнижието. Чашите разказваха историята на Нектанебус, последният местен фараон на Египет, който бил магьосник и направил копия на своите и вражеските войници и пуснал вторите в съд с вода, за да погоди такъв номер на враговете си, че да се удавят в река Нил. И това ме накара да се замисля, че разказът за Мойсей, който извел народа на Израел от Египет, и армията на фараона, която се удавила в Червено море, е заимстван от египтяните. Прозрението ме разтърси, защото ако Петокнижието не беше истина, тогава всичко последващо в Библията беше мит или легенда. Така постепенно започнах да мисля, че ако част от Библията може да бъде поставена под съмнение и е недостоверна, тогава защо това да не се отнася и до цялото писание.
Вероятно все още вярвах в Бог. Но науката на моя господар стана причина да отрека божествения му произход. Математиката на Нютон принизи космоса до поредица алгебрични изчисления, а проклетите му призми разкъсаха Божията дъга. Възможно ли беше Господ да остане на небето, което толкова старателно се наблюдаваше с телескоп и се описваше като прогресия от флуксии? Досущ сатанински геометър, Нютон проби мехура на Божието съществуване и после раздели божественото му царство с компас. Виждайки всички подобни загадки разбити, моите мисли се стовариха на земята от безплътното небе като горящ херувим и претърпяха пълен разгром. Какво падение! Каква промяна? Сякаш се бях мислил за ангел, но острите ножици на науката бяха отрязали крилата ми и установих, че съм гарван на моравата в Тауър, и горчиво оплаквам жестоката си съдба. Владения на скръбта и печалните сенки, които никога няма да бъдат обладани от мир и покой, и където няма надежда.
Капитан Морне беше в офицерските помещения в Артилерията и имаше превръзка на рамото. Господин Маркс го бръснеше. Там бяха и търговецът господин Уистън, подполковник Феъруел, капитан Потър и капитан Мартин. Въпреки снощните оргии, Морне беше в добро настроение, защото чухме гласа му, докато стояхме пред вратата. Щом влязохме обаче, той престана да разказва геройската история как е получил раната, изчерви се като домат и се вторачи в нас, сякаш бяхме призраци.
— Olim, hero, hodie, eras nescio cujus 44 — с жестока усмивка отбеляза Нютон.
44
Някога, вчера, днес, утре, не знам кога (лат.). — Б.ред.
Господарят ми вероятно искаше да каже на капитана, че лъже как е бил ранен. Но все пак твърдението не беше пряко, защото това би провокирало твърде много капитана, дори да предизвика на дуел Нютон. Господарят ми не беше страхливец, но рядко бе държал шпага, да не говорим за пистолет, и нямаше намерение да бъде предизвикван. Аз обаче не страдах от подобни задръжки, макар че Нютон ме беше предупредил да говоря само когато ми даде знак.
— Какво искате да кажете? — попита Морне, като замънка неуверено, сякаш правеше самопризнания за държавна измяна.
— Нищо, капитане — отвърна Нютон. — Природата ме е проклела с обноски, които понякога приличат на наглост. Това е недостатък на интелекта, защото мисля, че природата е най-доволна от простотата и не се трогва от разточителни, излишни думи или мисли.
— На какво дължа удоволствието от вашето посещение, докторе? — Той взе кърпа от господин Маркс и внимателно избърса лицето си.
— Дойдохме да ви върнем кинжала — отговори Нютон.
Морне хвърли бегъл поглед на кинжала в ръката му, а после на мен и излъга най-безсрамно:
— Не притежавам такъв кинжал — заяви той. — Кой казва, че е мой?
— Може би не го познахте, защото го излъсках. Инак никой не би сбъркал подобно оръжие, защото има благороден надпис. Пише „Помнете религията. Не забравяйте сър Едмънд Бери Годфри.“
— Амин — обади се капитан Мартин.
— Да, наистина, амин — съгласи се Морне. — Но въпреки всичко, кинжалът не е мой.
Нютон не престана да се усмихва.
— Щом казвате, капитане, тогава трябва да е истина, тъй като сте джентълмен. Не трябва обаче да отхвърляме доказателството на острото зрение на един човек заради безсъдържателните измислици на друг. — Нютон посочи мен. — Този скромен чиновник ви е видял да изпускате кинжала снощи, пред къща в Ламбет Маршиз.
— Не съм ходил в Ламбет Маршиз снощи.
Нютон видя, че се готвя да оспоря безочливата лъжа на Морне, хвана ръката ми и поклати глава толкова леко, че само аз забелязах.
— Единият от двама ви трябва да греши, господа.
— Грешката не е моя — заяви капитанът.
Нютон пусна ръката ми и аз реших, че най-сетне ми позволява да говоря.
— Не и моя — казах аз.
— Тогава единият от вас е лъжец и се преструва — рече Нютон.
— Донесете Библията — поисках аз, без да се замислям, че Светото писание вече няма стойност за мен. — Нека да се закълна. Кинжалът е негов.