Пазителят на монетния двор
Шрифт:
— Какво искате да кажете? — студено попита тя.
— Онова, което ви е добре известно, госпожице Бартън. Доктор Нютон мисли, че християнската традиция е подправена и лъжлива, фалшифицирана от зли хора, които преследвайки целите си, умишлено са изопачили наследството на Исус Христос.
— Престанете! — извика тя, скочи и нетърпеливо тропна с крак. — Престанете. Престанете.
Изправих се бавно и я погледнах в очите. Осъзнах истината, но вече е късно. Въпреки еретичните възгледи на чичо й, за които разбрах, че тя не знае нищо, умните думи, любознателният ум и очевидното й желание към мен, госпожица Бартън беше запазила простодушната християнска вяра на съпруга на селски свещеник.
— Как можете да кажете такова лошо нещо за моя чичо? — Очите й
Не утежних оскърблението, потвърждавайки, че съм казал истината, защото тя само щеше да се обиди още повече. Предпочетох да й обясня, че е възможно неортодоксалните възгледи, които бях приписал на доктор Нютон, да са само и изцяло мои.
— Възможно ли е да вярвате в такива отвратителни и греховни неща, каквито ви чух да произнасяте тази вечер?
Какво е лъжата? Нищо. Само думи. Можех ли да проявя лицемерие и да спася връзката между нас? Може би. Любовта иска да я мамят като съпруг рогоносец. Можеше спокойно да отговоря, че съм истински християнин или че отново ме тресе и госпожица Бартън може би щеше да ми повярва. Можеше дори да се престоря, че получавам сърдечен удар и да се строполя на пода. Но аз избегнах всичките й въпросни и съм убеден, че това беше отговорът, който тя искаше.
— Ако съм ви обидил, госпожице Бартън, най-искрено съжалявам и смирено ви моля да ми простите.
— Обидихте себе си, господин Елис — надменно заяви тя. — Не само в моите очи, но и в очите на Онзи, който ви е създал, и пред когото един ден ще застанете да ви съди и да ви потърси отговорност за богохулството. — Госпожица Бартън поклати глава, въздъхна и добави. — Обичах ви, господин Елис. Бих направила всичко за вас. Станахте свидетел на това тази вечер. Непрекъснато мислех за вас през изминалите няколко месеца. Можех да ви обичам много. Вероятно след време щяхме да се оженим. Как инак щях да позволя интимностите между нас? Но не мога да обичам човек, който не обича Исус Христос.
Думите й бяха болезнени и трудно поносими. Стана ми ясно, че тя възнамерява да сложи край на връзката ни. Единствената ми надежда за помирение беше Нютон, който не проявяваше разбиране към обичта повече от Оливър Кромуел. Въпреки всичко обаче опитах да оправдая правотата си като осъден, но все още без произнесена присъда, когото питат дали има последни думи.
— Религията е пълна с мошеници, които се преструват на набожни. Уверявам ви, че атеизмът ми е искрен и трудно постигнат. Бих желал да не беше така и да вярвах на приказките и легендите, наместо че във всемирното устройството няма разум. Но не мога. До запознанството си с чичо ви смятах, че да отхвърлиш Бог, означава да отречеш загадките на света. Сега обаче разбирам, че е възможно загадките на света да бъдат обяснени от човек като него. Не мога да мисля друго, освен че църквата е безсъдържателна и Библията е необоснована като Корана.
Госпожица Бартън енергично поклати глава.
— Тогава откъде идва еднообразието във външността на всички птици, зверове и хора, ако не от замисъла и изобретателността на божествен създател? Защо очите на всички същества са еднакви? Сляпата случайност знае ли, че има светлина и как светлината се пречупва? Тя ли е създала очите на всички същества по този прелюбопитен начин, за да се възползва от това?
— Случайността в еднообразието в сътворението е само привидна — възразих аз. — Така както по-рано са изглеждали земното притегляне и дъгата. Сега е обяснено, че не са по-случайни от призмите и телескопа. Един ден всички въпроси ще получат отговор, но не от Бог. Ръката на чичо ви сочи пътя напред.
— Не говорете така. Той не вярва в това. За него атеизмът е безсмислен и ненавистен на човечеството. Чичо ми знае, че там горе има Висше същество, сътворило всички неща. Всичко е в Неговата власт, и от Него трябва да се страхуваме. Страхувайте се от Бога, господин Елис, така както някога ме обичахте.
Беше мой ред да поклатя глава.
— Човешкото благородство не е родено от страх, а от разум. Ако трябва да се страхувам от Бог, тогава той е низко и вероломно същество. И ако чичо ви не разбира това, то е само защото не иска да го проумее, тъй като всичко останало му е пределно ясно. Но да не говорим високопарни думи, госпожице Бартън. Виждам, че сте много ядосана от обидата, която ви нанесох, и няма да ви кажа нищо повече, за да не ви разсърдя допълнително.
Поклоних се сковано, добавих, че вечно ще я обичам, сбогувах се и тръгнах към Тауър. Миризмата на интимните части на госпожица Бартън бе останала по пръстите ми и потвърждаваше, че я бях притежавал, само за да бъда отхвърлен по-късно. Приличах на човек, на когото са показали портите на Рая, но са му забранили да влезе. Изгубих желание да живея като Юда, ако изобщо е съществувал такъв човек. Можеше дори да се обеся като капитан Морне, ако не беше страхът ми, че след това няма да бъда нищо.
Не е за чудене, че първите християни са отивали на мъченичество с химни на уста, когато мястото им в Рая е изглеждало осигурено. Но в какво друго можеше да търсят упование атеистите, освен в забвението? Без госпожица Бартън за мен нямаше Рай дори на земята.
В два часа стигнах до Тауър Хил. Едва ли бих се чувствал по-зле, ако ми кажеха, че сутринта ще се срещна с палача и брадвата му. Един от хищниците в Лъвската кула изстена жаловито. Звукът напомняше на собствения ми безнадежден дух, затова си представих как крача напред-назад в клетката на отказа си да повярвам в случилото се. Минах през портите на кулата Байуърд и немощно поздравих пазача господин Грейн. Самосъжалявах се като всеки, посещавал това окаяно, нещастно място. И когато най-после влязох в дома си, веднага си легнах, но не можах да заспя до сутринта.
Станах в шест, без да съм си починал, и обиколих назъбените бойници, за да проясня съзнанието си на силния вятър, който духаше по Темза от Дептфорд. Оживлението рано сутринта в Лондон ярко контрастираше на неестественото ми спокойствие. Шлеповете разтоварваха дърва и въглища на пристана на Тауър. Тримачтови кораби вдигаха платна, за да потеглят към Чатам и по-нататък. В западната страна, в обхвата на осемнадесетте оръдия, насочени към града, момичета с широкополи сламени шапки слагаха големи кошници, пълни с плодове, хляб и зеленчуци върху разрушените стени на старата крепостна стена, за да ги продават на минаващите оттам хора. Знамето на Свети Георги зад мен се развяваше и плющеше силно на безмилостния бриз като платно на кораб. В седем часа оръдието на Месинговия хълм изстреля салюта си към новия ден. Редици войници сковано маршируваха в кръг във вътрешния двор, досущ играчки на панаир. И през цялото време имах чувството, че светът ме отминава като прашинка в слънчев лъч. В осем, с изпълнено с безпокойство сърце, отидох в кабинета на Монетния двор и се залових да пиша свидетелските показания за другите случаи, с които също трябваше да се занимаваме. Доктор Нютон пристигна и мигновено започна да разказва за работата си над шифъра. Изглежда, не си беше лягал. През цялото време се тревожех, че няма да бъда уведомен какви са шансовете ми с госпожица Бартън и дали утрото я е заварило все още обидена.
— Открих решение — заяви Нютон, имайки предвид шифъра. — Донякъде обаче.
Четвърта глава
„И почувствах и страх, и радост, защото видях нова светлина, по-голяма от дневната светлина.“
Бях твърде разстроен от случилото се между мен и госпожица Бартън, за да проявя интерес към разгадаването на шифъра, но се престорих на заинтригуван. Нютон говореше оживено, затова единственото, което разбрах, беше, че госпожица Бартън не е казала на чичо си за препирнята ни. И тъй като тя не я беше споменала, аз бързо реших да направя същото, макар да ми бе причинила неизмерима тъга.