Пазителят на монетния двор

Керр Филипп

— Никога не съм го харесвал. Не му вярвам. Той е непредсказуем.

— Защо казахте, че е лъжец?

— Понякога сте упорито невъзприемчив — въздъхна Нютон. — Не си ли спомняте думите му, че Мейси му е донесъл да преведе писмо, написано на френски? Ясно е като бял ден, че писмото трябва да е било шифър като онзи, който е показал на доктор Уолис. Вероятно дори е било същото писмо. Не е имало никакво писмо на френски.

— Защо Скруп би излъгал за подобно нещо?

— Да, наистина, защо? Точно това ще разберем, господин Елис.

— Но как?

Нютон се замисли.

— Нямам

представа как може да го направим. Мейси не е знаел латински, но въпреки това според господин Лаундс си е купил книга на латински за тайнопис като подарък за някого. Не може да е бил доктор Уолис, защото вече е притежавал две еднакви книги. И книжарницата на господин Лаундс е съвсем близо до работното място на господин Скруп. Ето защо, мисля, че трябва отново да посетим Скруп. И докато аз разговарям с него, вие ще намерите удобна възможност да се измъкнете и да разгледате библиотеката му.

— Да търся книгата на Тритемий?

— Точно така.

— Някаква стара книга едва ли ще е доказателство за престъпление.

— Не — съгласи се той. — Това ще дойде по-късно. Първо трябва да докажем нещата, така че да останем доволни.

Дилижансът пристигна в Лондон, преди да се е свечерило. Слязохме и установихме, че сме въшлясали. Господарят ми се ядоса само за малко, защото беше в отлично настроение от изгледите да разгадае шифъра. Той ме придружи до Тауър, за да вземе кодираното послание и да започне работа колкото е възможно по-скоро. Уверихме се, че в крепостта и в Монетния двор всичко е наред и отидохме в кабинета. В наше отсъствие стените бяха пребоядисани и прозорците бяха измити. Този факт ми помогна да си обясня как господин Дефо е улеснил влизането си, защото го заварихме вътре. На лицето му беше изписано виновно изражение, че е нахлул без покана.

— На гости ли сте ни дошли, господин Дефо? — попита Нютон.

Господин Дефо остави книжата на Монетния двор, които разглеждаше, и пристъпвайки от крак на крак, смотолеви неубедително обяснение.

— Да — каза той и се изчерви като девица. — Чаках ви да се върнете. Нося ви информация.

— Информация? За какво? — Нютон взе документите, които господин Дефо четеше, и прегледа съдържанието им, докато натрапникът се опитваше да си развърже езика.

— За едни секачи на фалшиви монети — заяви господин Дефо. — Не знам имената им, но действат в пивница на Флийт Стрийт.

— Имате предвид „Козела“?

— Да, „Козела“.

Нютон трепна, сякаш почувства болка от думите му.

— Разочаровате ме. „Козелът“ се намира на Чаринг Крос, между странноприемница „Чекър“ в югозападния край на Сейнт Мартинс Лейн и Кралските конюшни малко по-нататък на запад. Ако бяхте казали „При Джордж“…

— Точно това исках да кажа.

— Пак щяхте да сгрешите, защото „При Джордж“ е в Холбърн, на север от Сноу Хил. Жалко за вас. На Флийт Стрийт има толкова много пивници, че можеше да изберете да кажете „Глобус“, „Херкулесовите стълбове“, „Рогът“, „Митрата“ или „При Пенел“. Ние ги знаем всичките, нали, господин Елис?

— Да, докторе.

— Може би сте имали предвид „Сивата хрътка“? В южната страна, близо до Солзбъри Корт? Казват, че тази пивница винаги е пълна с фалшификатори на монети?

— Трябва да е била „Сивата хрътка“.

— Докато не изгоря по време на Големия пожар. Споменахте, че имате информация за нас?

— Може би съм направил грешка.

— Определено. Господин Дефо, задържам ви като мой затворник. Господин Елис? Извадете шпагата си и принудете този измамник да се подчини, а аз ще доведа стражата.

Изпълних заповедта и насочих острието на шпагата си срещу господин Дефо.

— На какво основание ме задържате?

— Шпионаж — отвърна Нютон.

— Глупости.

Нютон размаха книжата, които Дефо четеше, когато влязохме.

— Това са поверителни документи и се отнасят до сигурността на монетите в кралството. Не знам как инак да нарека поведението ви, сър.

— Сериозни ли са намеренията му? — обърна се към мен Дефо, когато Нютон излезе от кабинета.

— Толкова рядко се държи другояче, че се питам дали знае поне един виц — отвърнах аз. — Но скоро ще разберете дали това е шега или не.

Нютон удържа на думата си, върна се придружен от двама стражи и бързо написа заповед за арест в качеството си на мирови съдия.

— Господин Нийл няма да допусне това — заяви Дефо — и незабавно ще ме измъкне.

Нютон даде заповедта на единия страж и му нареди да заведе арестанта не в затвора на Тауър, както всички очаквахме, а в „Нюгейт“.

— „Нюгейт“?! — възкликна Дефо, като научи каква ще е участта му.

— Мисля, че познавате затвора много добре — каза Нютон. — Ще видим какво ще направят приятелите ви за вас, когато сте там.

Стражите изведоха Даниел Дефо, който шумно протестираше.

— А сега, да запалим огън и да вечеряме — рече Нютон, когато останахме сами.

След вечерята той ми заповяда да си легна и аз се зарадвах, макар да се чувствах малко виновен, че го оставям да работи. Сутринта станах рано, за да попълня някои документи и видях, че Нютон не се е прибирал в дома си. Беше намръщен и ми стана ясно, че не е постигнал напредък в разгадаването на шифъра. Настроението му не се подобри, когато пристигна лорд Лукас, който на висок глас се оплака от моето поведение към покойния капитан Морне. Той описа случилото се между нас по начин, противоречащ на фактите, и аз останах с убеждението, че ми има зъб или ме смята за виновен за самоубийството на капитана, защото съм го предизвикал. Но не ме беше грижа, още повече, че Нютон ме защити. Той пое нещата в свои ръце и заяви, че Морне е бил убит.

— Убит? — Лорд Лукас застана неподвижно, сякаш се страхуваше да не накриви вратовръзката си или да не размести перуката си, и се обърна на едната, а после на другата страна, все едно не повярва на ушите си. — Убит ли казахте?

— Да, милорд.

— Глупости, докторе. Човекът се е обесил.

— Не, милорд, бил е убит — повтори господарят ми.

— Противоречите ли ми, сър?

— Било е извършено така, че да прилича на самоубийство от онези, които се надявам скоро да арестувам.