Пазителят на монетния двор
Шрифт:
— Вярно е, сър — потвърдих аз. — Изглеждате блед.
— Може би трябва да хапнете нещо — предложи тя. — И да пийнете кафе.
— Нищо ми няма — настоя Нютон. — Направихте добре, че послушахте господин Елис.
— Чули сте разговора ни? — учудих се аз.
— Да, видях и чух всичко, което стана в тази стая.
— Всичко? — поруменявайки, попита госпожица Бартън, и аз разбрах, че има предвид случката с нощното гърне.
— Всичко — потвърди Нютон и признанието му прогони остатъците от усмивката й.
— Сър, може би не сте толкова добре, колкото смятате — настоях аз, сменяйки темата
— Толкова дълго? — промълви той и затвори очи.
— Да, сър.
— Мислех за шифъра — разсеяно каза Нютон.
— Тази сутрин трябва да се явите във Върховния съд.
Той поклати глава.
— Засега не говорете по този въпрос.
— Тогава какво искате да направя, сър?
— Няма какво да се направи.
— Съгласен съм с госпожица Бартън. Трябва да закусим. Аз например съм необичайно гладен.
Никога не бях ял повече, отколкото в онова утро. Нютон пийна малко кафе и изяде само парче сух хляб, сякаш нямаше апетит. Несъмнено мислеше за предстоящата среща с лордовете от Върховния съд.
— По мое мнение девойката е влюбена — неочаквано и учудващо заяви той, след като изпратихме госпожица Бартън до Джърмин Стрийт.
— Какво ви кара да мислите така, сър? — хладнокръвно попитах аз, макар че се изчервих.
— Аз живея с нея, Елис. Мислите ли, че собствената ми племенница е невидима за мен? Може и да не чета сонети по цяла нощ, но познавам особените признаци на любовта. Нещо повече, знам кой е щастливецът.
Нютон ми се усмихна многозначително. Ухилих се като идиот и си помислих, че може би все още има надежда за мен.
Господин Уостън ни закара в Уайтхол, при лордовете от Върховния съд. Нютон изглеждаше много притеснен от предстоящото изпитание. Не го бях виждал толкова развълнуван дори когато стоеше пред дулото на пистолета на Скруп.
— Това е само неофициално заседание — каза той, сякаш се опитваше да си вдъхне смелост. — Пише го изрично в писмото. Надявам се, че въпросът ще бъде решен бързо. Ако бъдете тъй любезен, Елис, бих искал да записвате думите ми в случай че ми потрябва официално копие на процедурата.
И така ми разрешиха да вляза в залата, където се бяха събрали лордовете от Върховния съд, които управляваха страната. Израженията на лицата им не вдъхваха оптимизъм. Те гледаха Нютон така, сякаш не желаеха да бъдат там, презираха го и нямаха намерение да позволят прословутата му интелигентност да ги направи на глупаци.
Бързо разбрах същинския характер на обвиненията срещу него и че господарят ми вероятно е подценил сериозността на положението си, ако може да се каже подобно нещо за Исак Нютон, защото скоро техни светлости споменаха накратко за силната си неприязън към всякакви религиозни разколници и крайни конформисти. След това вратарят доведе граф Гаетано, мошеникът, който се беше опитал да измами Нютон, че е превърнал оловото в злато.
Италианецът беше нервен и крайно неубедителен, докато правеше изявлението си пред лордовете от Върховния съд. Но дори аз не очаквах, че ще излъже тъй нагло и безочливо. На моменти бях толкова стъписан от показанията му, че забравях да записвам думите му.
Той обвини Нютон, че нечестно е изтръгнал подкуп, за да потвърди, че златото, което графът му е показал, е истинско. Освен това Нютон го заплашил, че ще отиде в Кралското дружество и ще го разобличи като измамник, ако не му даде петдесет гвинеи. Гаетано го предупредил, че е положил клетва, а господарят ми се изсмял и отвърнал, че не го е грижа в какво се е заклел пред Библията, тъй като не вярва на написаното там.
Лордовете от Върховния съд напомниха на Нютон, че според закона от 1676 година английското обичайно право е пазител на Светото писание и донякъде на християнската доктрина. Заявиха, че обвиненията са сериозни, макар да не е подсъдим. Единствената им цел била да се уверят, че Монетният двор е поверен на подходящ и почтен човек. Милорд Харли водеше разпита срещу Нютон, а милорд Халифакс беше негов защитник.
Нютон стана, за да отговори на обвиненията на италианеца. Говореше безпристрастно, сякаш обсъждаше научен въпрос с членовете на Кралското дружество. Аз обаче видях колко е потресен от обвиненията, които хитро и ловко смесваха обстоятелствата на трансмутацията на графа с неясното естество на религията на Нютон.
— Бих желал позволение от ваши светлости да ви представя писмо, което ми беше изпратено от холандския посланик в Лондон — започна той.
Лордовете от Върховния съд кимнаха и Нютон ми даде писмото да го занеса на масата им. Изправих се, взех писмото, занесох го на масата, поклоних се официално, оставих го пред тях и после се върнах на стола си до Нютон.
— Съдържанието му ще потвърди, че граф Гаетано е откраднал петнадесет хиляди марки от братовчеда на посланика във Виена.
— Това е проклета лъжа! — заяви италианецът.
— Граф Гаетано — каза милорд Халифакс и даде писмото на останалите лордове да го прочетат. — Вие имахте думата. Трябва да дадете на доктор Нютон възможност да отхвърли обвиненията, без да го прекъсвате.
— Благодаря, милорд. Посланикът ме уведоми, че е готов лично да даде показания, че графът е пътувал из Европа и е получавал пари под предлог, че демонстрира изкуството на трансмутацията. В Лондон се представя като граф Гаетано, но в Италия и Испания е граф Де Руджиеро, а в Австрия и Германия се нарича фелдмаршал херцог Баварски — заяви Нютон, изчака ефекта от разкритието си и продължи: — Истината обаче е, че той не е благородник. Казва се Доменико Мануел, син на неаполитански златар и ученик на Ласкарис, друг голям шарлатанин и измамник.
— Глупости! — презрително се изсмя графът. — Холандският посланик е долен лъжец като вас, доктор Нютон, или затъпял от пиене като останалите си съотечественици.
Забележката не се понрави на лордовете от Върховния съд и лорд Халифакс изрази очевидното им раздразнение.
— Граф Гаетано, или както там се казвате, може би ще ви бъде интересно да отбележим, че освен далечен родственик на холандския посланик, нашият скъп крал Уилям също е холандец.
Италианецът се обърка.
— Не исках да кажа, че Негово величество е пияница, нито че всички холандци са такива, а само че посланикът греши…