Пазителят на монетния двор
Шрифт:
— Достатъчно — изпъшка Нютон. — Измъчвате ме с непрестанните си размишления.
— Какво бихте искали да направя?
— Трябва да наблюдаваме хугенотите. И да се надяваме, че ще се разкрият. Особено капитан Морне. Мисля, че колкото повече знаем за него, толкова по-подготвени ще бъдем да го разпитаме отново. Той не е силен характер като сержант Роан, който, изглежда, някога е бил роб в галерите от флотата на крал Луи. Убеден съм, че няма да го пречупим лесно. А през това време трябва да се научите да бъдете търпелив, драги мой. Няма да спечелим нищо, ако действаме прибързано. Отношенията между Монетния двор и Артилерията са деликатни. И този гордиев възел трябва да бъде разсечен, ако след това искаме да използваме въжето.
През следващите
Докато сведях сержант Роан покрай магазините от двете страни на Уестминстър Хол, се случи нещо странно, което ме сблъска лице в лице с него и ми даде възможност да оценя по-високо характера му.
Откъснах за миг очи от сержанта, за да огледам една от множеството жени от занаята, които обикновено се въртяха там, и се ядосах, когато открих, че съм го изпуснал. Разсъждавайки, че вероятно не съм роден за шпионин, защото блудниците лесно ме разсейват, аз тръгнах към голямата врата на Уестминстър Хол, когато видях друга красива проститутка и се сблъсках със сержанта. Той разбра каква е причината за моята липса на внимание и искрено се развесели. Потупа ме по рамото, показвайки непринуденост и дружелюбност, които ме изненадаха, и ме покани в близката пивница. Приех, тъй като се надявах, че може да науча нещо, и действително стана така, но не каквото предполагах.
— Вашият господин Нютон е умен човек — каза той, като донесе две чаши хубав портвайн. — Не знам защо ме подозира, че съм размирник, но нещата между капитана и мен съвсем не стоят така, както мисли. Ние сме стари приятели и забравяме ранга, когато се караме. От време на време приятелите се спречкват. Когато си служил заедно с някого, сражавал си се с него рамо до рамо и няколко пъти си му спасявал кожата, имаш известни привилегии, предимства, така да се каже. Някои биха го нарекли задълженост.
— Спасили сте живота на капитан Морне?
— По-скоро го запазих. Плениха ни в битката при Фльори, Фландрия, докато се сражавахме за крал Уилям III Орански. Тогава претърпяхме първото си поражение в Нидерландия. Беше през 1690 година. Френският генерал Люксембург беше жесток човек и всички пленници бяха осъдени да служат като каторжници в галерите на крал Луи до края на живота си. Три дни по-късно капитанът и аз пристигнахме в Дюнкерк, където ни изпратиха на галерата „L’Heureuse“. Знаете ли какво означава тази дума?
Поклатих глава.
— Късмет — обясни сержантът. — И мога да ви кажа, че във френските галери късметът е рядко срещано нещо. Галерата имаше петдесет скамейки за гребци, по двадесет и пет от двете страни. На всяка бяха оковани по шест роба, общо триста души. Не можете да си представите труда им, ако не сте били там. Гребал съм двадесет и четири часа без почивка, принуждаван от камшиците на надзирателите. Ако припаднеш, те налагат, докато отново започнеш да гребеш или умреш и те хвърлят на акулите. Най-бруталните биячи бяха турците. — Роан се усмихна, припомняйки си жестокостите, които описваше. — Християнин не може да бие така. Турците ни налагаха с въже, потопено в катран и солена вода. Слагаха заедно най-силните и най-слабите, затова гребяхме един до друг с капитана. Капитанът на галерата ни наричаше кучета и животът ни наистина беше кучешки. Той беше йезуит и мразеше всички променили религията си. Веднъж заповяда на турците да отрежат ръката на един човек, с която да бият друг. Неизвестно защо капитанът на галерата особено ненавиждаше моя капитан и го наказа с изключително жесток побой. Ако не бях аз, щеше да умре. Дадох му половината от моя хляб и сложих оцет и сол на раните му, за да спра гангренясването на плътта, и той оцеля. Понесохме много жестокости и трудности — лятната жега, зимния мраз, побоите, глада и канонадите от другите кораби. Веднъж ни улучиха с продълговата тенекиена кутия, пълна с части от верига и стар метал, която се пъха в дулото на топ. Една трета от мъжете в галерата бяха разкъсани на парчета. Ранените бяха изхвърлени през борда на акулите. Капитанът и аз изкарахме две години на онзи проклет католически кораб. Веднъж ме попитахте защо мразя католиците толкова много. Ами, ето защо. Посети ни игуменката на католически орден и предложи на нас, хугенотите, свобода, ако се откажем от вярата си. Мнозина го сториха, но разбраха, че тя е излъгала и не е в нейната власт да ни освободи. Капитанът я беше накарал да го направи. Предполагам, че това е била представата му за шега. Две години в галерите се равняват на цял живот, приятелю мой. Мислехме, че страданията ни никога няма да свършат. Но един ден се поведе битка. Адмирал Ръсел, Бог да го благослови, победи французите при Барфльор, превзе кораба и ни освободи.
Сержант Роан кимна и изпи портвайна си. Историята му обясняваше много неща в отношенията между него и капитан Морне. Останах поразен от разказа му и не обърнах голямо внимание на любопитството, което той прояви към Нютон и навиците му, затова отговорих на въпросите му, без да се замислям за опасността, грозяща моя господар.
По-късно това ми причини голяма лична горест.
Въпреки очевидната интелигентност на Нютон, не се бяхме приближили до установяването на самоличността на извършителите на жестоките убийства, повече, отколкото преди да се разболея. За щастие, вестта за тях не се разчу извън стените на Лондонската крепост. По настояване на Лордовете от Върховния съд, доктор Нютон и лорд Лукас получиха заповед да пазят в тайна злодеянията от страх, че обществеността може да съзре заплаха в Голямата парична реформа и да я провали, както стана с Поземления данък. Армията все още беше във Фландрия, крал Уилям — непопулярен в Англия, синът му, херцогът на Глостър, болнав и слабохарактерен, а принцеса Ана, втората поред наследница на престола, бездетна, въпреки че бе раждала седемнадесет пъти, затова съществуваха силни опасения от национален бунт в страната. И се смяташе, че нищо не може да разпали недоволството така, както нарастващата девалвация и недостигът на парични средства. Крайният срок за приемането на старите монети срещу пълната им стойност, двадесет и четвърти юни, бързо наближаваше, но в обращение имаше толкова малко пари, че Тяхна светлост лордовете от Върховния съд тайно бяха заповядали всяка лоша новина, свързана с Монетния двор, да бъде потулвана.
Имаше обаче изострено любопитство, по-скоро безпокойство, към резултатите от разследването на доктор Нютон. Тъй като в Уайтхол познаваха лесно избухливия му и докачлив характер, на брат ми, който както вече споменах, беше заместник-секретар на Уилям Лаундс, Постоянния секретар на първия лорд-ковчежник, бе възложена задачата да ме разпита за напредъка в разследването. Поне така ми каза той в началото на разговора ни. Едва към края на срещата ни научих каква е истинската му цел.
Срещнахме се в кабинета на Чарлс в Уайтхол, докато Нютон беше пред Техни светлости, за да препоръча помилване за Томас Уайт, чиято екзекуция за фалшифициране на монети беше отлагана тринадесет пъти по предложение на Нютон в замяна на информация.
Брат ми и аз не се радвахме на сърдечни взаимоотношения, макар да му бях благодарен, че ми е намерил работа. Но да бъда проклет, ако заради това раболепнича пред него и му дадох ясно да го разбере почти веднага щом ме назначиха в Монетния двор. Ето защо Чарлс ме смяташе за възможна пречка за повишението си в Съвета, отговарящ за държавната хазна и ми говореше като на прислужник. Като се замисля обаче, той говореше по същия начин с повечето хора. Чарлс беше станал доста дебел, надут и важен и много приличаше на нашия баща.
— Как си със здравето? — грубо попита той. — Доктор Нютон ми каза, че си бил болен и са се грижели за теб.
— Вече оздравях.
— Щях да дойда да те видя, но ме задържаха по работа.
— Добре съм, както виждаш.
— Хубаво. Тогава, моля те, кажи ми какво става в Тауър? Едно убийство ли е било извършено или две? Милорд Лукас твърди, че е само едно и няма нищо общо с Артилерията.
— Убийствата са три — отвърнах аз, изпитвайки удоволствие от смайването, което изкриви лицето на брат ми.