Пазителят на монетния двор
Шрифт:
— В един момент бях готов да се закълна, че сержантът ще ви удари. Помислих, че ще трябва да разговарям с него с шпагата си.
— Радвам се, че сте с мен, особено в студено и мрачно място като Тауър. Човек има чувството, че слиза в ада. Трябва да разберем повече за сержант Роан и капитан Морне. Това ще бъде първата ви грижа.
Върнахме се на Минт Стрийт. Работниците от нощната смяна се бяха събрали на улицата пред кабинета на Пазителя и шумно изразяваха мнението си, че Монетният двор не е безопасно място и макар Англия да воюва срещу Франция, може да прекратят сеченето на новите монети.
— Всички ще
— Трябва да пресечем протестите в зародиша им — измърмори Нютон, — инак ще загубим войната поради липса на пари, с които да плащаме на кралската войска.
Той търпеливо изслуша възраженията на недоволните работници и накрая вдигна ръце, за да ги накара да млъкнат.
— Чуйте ме! — извика Нютон. — Трябва да се страхувате повече от французите, отколкото от убиеца в Тауър, защото скоро ще бъде заловен. Имате думата ми!
— Как? — попита един.
— Аз ще го хвана — настоя Нютон. — Правилно е да бъдете подходящо обезщетени за вашата упоритост и всеотдайност при сеченето на новите монети, като се имат предвид отвратителните престъпления. Ще говоря с Техни светлости и ще поискам да получите отплата за важния ви труд. Всеки, който остане на работа, ще получи шест гвинеи допълнително, когато реформата свърши, дори ако се наложи да ги платя от джоба си.
— Това включва ли дневната смяна? — попита друг.
— Включително и дневната смяна — отвърна Нютон.
Работниците се спогледаха, кимнаха и после лека-полека се върнаха при машините. Нютон въздъхна облекчено.
— И през цялото това време Главният майстор на Монетния двор играе карти — отбелязах аз. — Мисля, че кралят няма представа какъв верен служител има във ваше лице, докторе.
— Да се надяваме, че Техни светлости ще се съгласят с вас — усмихна се той. — Инак джобът ми ще се изпразни. Във вас ли е копието на написаното на стената на стълбището Сали Порт?
Дадох му листа и Нютон го пъхна в маншета на ръкава си.
— Тази вечер ще се опитам да разгадая гатанката, защото не обичам да ме врънкат и дразнят за неща, които в основата си са математически. Мисля, че във всеки шифър честотата на гласните и съгласните зависи от математически правила, като първите се срещат по-често от вторите.
Нютон очевидно изпитваше удоволствие от поставената му задача, така както пророк Даниил вероятно се е радвал, разкривайки на Валтасар Божията воля, когато пръстите на човешка ръка са писали по мазилката на стената на царския дворец 36 . Аз обаче бях уморен и въпреки близостта на обезглавения труп до къщата ми и шумотевицата от Монетния двор, с нетърпение очаквах да си легна.
36
Книга на пророк Даниила, 5:5. — Б.ред.
Събудих се с лека треска, макар че едва ли можеше да се опише като събуждане, защото почти не бях спал. Опитах се да я издържа стоически и както обикновено отидох на работа. Нютон ми каза, че ще ходим в приюта за душевноболни на болницата „Света Мария Витлеемска“.
— Да видим нашия приятел господин Туисълтън. Сутринта разпитах за него и научих, че снощи е бил заведен там по заповед на лорд Лукас. След като беше открит трупът на Мърсър. Не е ли странно?
— Надявате се да го разпитате?
— Защо не?
— Той е невменяем, сър.
— Природата рядко надарява с траен и постоянен здрав разум дори най-облагодетелстваните си чеда. И ако лудостта му е такава, че го кара да говори каквото му хрумне, може би ще успеем да подредим мислите му.
Отидохме с карета до Мурфийлдс и кралската болница „Света Мария Витлеемска“, величествена сграда, проектирана от същия Робърт Хук, когото Нютон смяташе за своя най-голям научен враг. Ето защо не се учудих, когато моят господар се изказа презрително за формата и разположението на болницата.
— Само невменяем може да направи лудница, която прилича на дворец. Единствено Хук може да сътвори подобно безумие.
Но наподобяващата ад вътрешност на болницата нямаше нищо общо с дворец.
От двете страни на входа имаше статуи на Меланхолия и Лудост, сякаш някаква ужасна Горгона се бе вторачила в очите на двете безчувствени каменни фигури. Според мен обаче участта им беше по-добра от писъците, отекващия смях, потресаващата картина на човешкото нещастие и отблъскващото малоумие вътре, които биха дали покой само на Велзевул. Въпреки това, някои нормални хора ходеха там, за да се подиграват и забавляват с окаяните обитатели на „Света Мария Витлеемска“. Мнозина луди бяха оковани във вериги и затворени в килии като животните в Лъвската кула. Нямах представа какви грижи се полагат за душевноболните и ми се стори, че атмосферата е тягостна като на Тайбърн, защото имаше жестокост и грубости, пиянство и отчаяние, да не споменавам многобройните блудници, които упражняваха занаята си с посетителите на болницата. Накратко, картината представляваше копие на света като цяло — объркан и пълен с ужаси и удоволствия — и караше човек да се съмнява в съществуването на Бог.
Господин Туисълтън дрънкаше с веригите си и молеше за милост зад желязна преграда. На голите му рамене имаше непогрешими белези от камшика на надзирателя. Остатъкът от разума му беше възбуден от шума на новото му обкръжение. Въпреки това той ме позна веднага и целуна ръката ми, сякаш помисли, че сме дошли да го заведем в относителната безопасност на Тауър.
— Как са очите ви, господин Елис?
— Оправиха се, господин Туисълтън. Благодаря.
— Съжалявам, че се опитах да ги извадя. Но не обичам да ме гледат. Усещам хорските очи върху себе си, така както някои чувстват топлината на слънцето. Нападнах ви, защото ви помислих за другия господин, доктор Нютон.
— Ето ме, господин Туисълтън — любезно каза моят господар и стисна ръката на клетника. — Кажете ми, моля ви, защо искахте да ми извадите очите?
— Моите очи са слаби, но вашите, докторе, са най-горещите, които съм усещал. Сякаш Господ гледа в душата ми. Съжалявам, че мислех така, сър. Сега обаче забелязвам, че не са тъй непрощаващи, както смятах.
— Прошка ли искате? Ако е така, давам ви я от сърце.
— Не може да ми бъде простено, сър. Извърших нещо ужасно. Но съм справедливо наказан, защото както виждате, си изгубих ума. Дори краката ми не се подчиняват на ума, защото едва се крепя на тях.