Пазителят на монетния двор
Шрифт:
— Добре. А перото?
— Нямам обяснение за него.
— Перото е алхимичен знак и не може да бъде изтълкувано лесно от непосветен човек. Познанията в тайното изкуство са като уменията в музиката. Смъртта на гиганта Аргус е тъмната материя или мракът, тъй като argos на гръцки означава блестящ или бял. Хера посяла стоте му очи на опашката на пауна. Това обяснява пауновото перо, което също е символ на злото око и се смята, че носи лош късмет.
— И наистина е било така за клетия господин Мърсър — рекох аз, макар че не разбрах напълно алхимичното
Всъщност бях развълнуван от едно съвпадение, което прозрях. Избодените очи на Мърсър ми напомниха за нападението на господин Туисълтън, който се опита да извади моите очи, скоро след като се бях нанесъл в къщата на Пазителя. Реших, че сега моментът е подходящ да кажа на Нютон за атаката. Той ядосано въздъхна.
— Защо не ми го казахте досега? А убийството на господин Кенеди не ви ли даде основание да се тревожите, че извършителят може да е душевноболен?
— Не. Откровено казано, оттогава господин Туисълдън изглежда по-уравновесен, инак щях да спомена за случката по-рано.
— Има ли още нещо, което сте пропуснали да ми кажете? Може би за човек с окървавена брадва в ръката? Или да сте видели паун с оскубана опашка?
— Сега, като се замислих, има нещо. Отново за господин Туисълтън.
— Това е нещастието на проницателния ум — изпъшка Нютон. — Да бъде притъпен от остроумието на други.
— Моля за извинение, сър, но си спомних, че когато ударих господин Амброуз в „Каменната кухня“, той падна върху господин Туисълтън и събори лист хартия на пода. Господин Туисълтън четеше някаква бъркотия от букви, също като на стената тук. И като в писмото, което намерихме у господин Кенеди.
— Много добре, че си спомняте това, господин Елис, затова искрено ви прощавам предишния пропуск. Но по-късно отново ще разсъждаваме по този въпрос. — Нютон погали пауновото перо и се умълча. — Виждал съм тълкуване на тази история. В книга от фламандец на име Барент Коенберс ван Хелпен. Заглавието беше „L’Escalier des Sages“ или „Стълбата на мъдреците“. Хубаво философско произведение.
— Затова ли трупът беше сложен на стълбите? Предполага се, че това е стълбата на мъдреците?
— Може би. Но подозирам, че близостта до къщата на Пазителя, където сега живеете вие, драги мой, също има връзка с тази тъмна материя. Защо инак Мърсър ще бъде убит на друго място и после докаран тук, освен да ни подскаже нещо? — Нютон разсеяно взе сламка от жилетката на мъртвеца и сетне друга, от бричовете му. — Всичко това е истинска загадка.
— В опасност ли сме?
— Там, където има загадки, винаги има и опасност. Дори Господ крие загадките си от умните и разсъдливите на този свят и не всеки може да разбере промисъла Му и да разкрие истината. Елате, господин Елис.
Отдалечихме се от стълбището и повикахме страж от казармата да се погрижи за тялото на Мърсър, а после отидохме в конюшнята на Монетния двор. Нютон внимателно огледа балите сено, сякаш беше древноегипетски строител и се питаше дали е възможно да се издялат блокове без него. Накрая, изглежда, намери онова, което търсеше — малко изцапана с кръв слама, но каза, че не е достатъчна, за да се посочи конюшнята като мястото, където е извършено убийството.
— Но по всяка вероятност ще потвърди предположението ни как е бил пренесен трупът.
За всеки случай той разгледа сламата и в конюшните на Главния инспектор, но не откри следи от кръв, и отидохме в ковачницата, където хората от Артилерията държаха част от конете си.
Ковачът господин Силвестър беше голям измамник. Имаше черни свински очички, тънки злобни устни и глас и маниери на наперен самохвалко, граничещи с войнственост. Приличаше на тлъсто прасе, станало раздразнително, защото е охранено на кораб. Вървейки след Нютон из конюшнята, Силвестър, който все още не знаеше за убийството, го попита какво търси там.
— А на вас как ви се струва, господин Силвестър? — отвърна Нютон. — Проверявам качеството на сламата ви, разбира се.
— Сламата ми е в отлично състояние, докторе. Не е влажна, нито плесенясала.
— Откъде я взимате?
— От хамбара на Артилерията в ливадите Кок енд Пай. Карат ни я всяка сутрин. Не бих позволил на конете ми да ядат нещо лошо. И бих искал да се запозная с всеки, който твърди друго.
— Видях, каквото трябваше. Благодаря, господин Силвестър. Много ми помогнахте.
— Нахакан, арогантен тип — отбеляза Нютон, когато се върнахме в конюшнята на Монетния двор, където бе намерил изпръсканата с кръв слама. — Винаги е готов да оплюе някого.
В Монетния двор имаше дванадесет коня. Шест обикаляха в кръг и въртяха пресите, а четири привеждаха в движение новата щамповъчна машина.
Златните и сребърните листове минаваха между хоризонтално поставени железни цилиндри, докато станеха достатъчно тънки, за да може да се изрежат. Работата беше трудна за конете, но за тях се грижеха добре двама коняри. Нютон подробно разпита за сламата единия, господин Адам.
— По кое време носят слама от ливадите Кок енд Пай?
Господин Адам, който уважаваше Нютон, махна шапката си веднага щом го заговориха. На темето му имаше толкова много белези от шарка, че приличаше на дъска за игра на дама.
— Оттам снабдяват Артилерията, сър, а не Монетния двор. Сеното за нас идва предимно от ливадите Мур. Всичко ни е отделно от Артилерията. Човек би помислил, че те са Франция, а ние Англия, и това не е много далеч от истината, защото мнозина от тях са хугеноти.
— Разбирам. Кога носят сламата и храната за животните?
— По всяко време, сър. Конете са най-важните същества в Тауър, тъй като ако не са добре нахранени и напоени, Монетният двор би спрял да работи.
— Да, да — нетърпеливо каза Нютон. — Тогава, моля ви, кажете ми, господин Адам, кога докараха последната каруца със сено? И кой я докара?
— В шест часа, сър. Чух камбаната на параклиса. Но не мога да ви кажа кой я докара, защото го видях за пръв път. Това не е нещо необикновено. Тук денонощно идват и заминават всякакви хора.