Последното приключение на Авакум Захов
Шрифт:
И все пак усещам от време на време, че по гърба ми лазят проклетите мравки. С тези гадни насекоми не успях да свикна, въпреки че като ветеринарен лекар често ми се е случвало да ходя по места, почернели от мравуняци.
Но ще каже някой: „За какви мравки дрънкате, любезни, когато Авакум ви е приятел? И щом като такава страшна беда е надвиснала над целия град, пък и над страната изобщо, и в опасност е животът на хиляди и хиляди хора и съществува опасност да избухне една страхотна епидемия, защо, по дяволите, Авакум Захов още не е включен в следствието? Какво чакат отговорните длъжностни лица?“
На тоя законен въпрос ще отговоря само с повдигане на рамене и с усмивка на безкрайно съжаление. Авакум отдавна е престанал да се занимава с контра-разведчески работи. Той се е отдал на археологически проучвания, ходи по експедиции в чужбина, по далечни и близки земи, на север
Впрочем кога и как Авакум се отдаде само на археологически проучвания — за това ще разкажа, когато му дойде времето. Сега нямам настроение. На човек с мравки по гърба си не му е до приказки.
Същият ден. Чувствувам се така, сякаш седя над яма, в която е заровена бомба със закъснител. Иначе с нервите съм добре. Стискам зъби и си казвам, че най-лошото може би няма да се случи. И си казвам още, че един войник трябва да бъде готов за всичко.
Преглеждам бележките си и изведнаж откривам, че съм допуснал твърде досадна грешка. О, небеса! — възклицавам в душата си и ми става тъжно. Когато човек стои пад яма, в която дреме бомба със закъснител, той няма право да възкликва на глас, той трябва да се държи тихо и смирено, защото се намира пред лицето на вечността. Пред лицето на вечността най-добре е човек да си мълчи и да размишлява.
И тъй, аз разказвам за разни завъртулки около нашата кражба, а за самата кражба не обелвам нито дума, Изпускам главното. А пък главното е такова, че като помислиш за него, свят ти се завива! Каква ти „голяма“ кражба! Размерите на събитието са по-големи и от най-голямата дума. Преди три години, струва ми се, четох в „Monde“ как шайка гангстери обрали един пощенски влак. Гангстерите спрели насред полето пощенския влак за Глазгоу, навързали пазачите и задигнали от бронирания вагон, където била касата, над двадесет милиона фунта стерлинги. После тия синковци изчезнали „яко дим“. Тоя обир известният „Monde“ наричаше „кражбата на века“. Посочих на Авакум съобщението (вестникът беше негов). Той го прочете набързо, усмихна се презрително и с подчертано пренебрежение повдигна рамене. По-сетне, когато пак отворих дума за това събитие, по лицето му се изписа явна досада и той леко се намръщи. „Любезни Анастаси — рече той, — за Запада тази случка може да представлява интерес, там могат да я нарекат дори «Кражба на епохата» или «Царица на кражбите» — това е в техния стил, но за мен случаят не е нищо повече от един най-обикновен пладнешки обир, организиран, разбира се, с помощта на подкупени чиновници и полицаи.“ Той помълча някое време, после обърна разговора на друга тема; напоследък проявяваше все по-жив интерес към вирусологията, макар тази наука да нямаше нищо общо с неговите археологически проучвания. Тогава се учудих най-вече на подчертаното му нежелание да слуша истории с криминален характер и на враждебното му отношение към разговорите, възникнали във връзка с някакъв криминален случай. Учуди ме естествено и оценката му за обира на лондонския пощенски влак. Обикновен пладнешки обир! Ако тия думи не бяха изречени от него, първомайстора, а от който и да било друг смъртен, щях непременно да му кажа: „Гражданино, вие чувате ли се какво приказвате? Да се задигнат двадесет милиона фунта стерлинги под носа на Скотланд Ярд — това шега ли ви се вижда? Ами ако ви кажа, че въпросният влак е притежавал собствена късовълнова радиостанция, че пътят му е бил наблюдаван от нарочен хеликоптер и че охраната му е била въоръжена с базуки и леки картечници? И ако добавя още, че покрай това място е минавало шосе, гъмжащо от лек и тежък транспорт? Пак ли ще настоявате, че ограбването на лондонския пощенски влак е един най-обикновен пладнешки обир?“
Така щях да разговарям с всеки друг освен с Авакум, чието пренебрежително отношение си обяснявах по онова време с промените, които бяха настъпили в неговия начин на живот. Той беше излязъл от света на престъпленията, за да се втурне с присъщата му неутолима енергия (сякаш го гонеше смъртен враг!) в света на руините и на застиналото време. Кой знае, може би тоя свят също имаше своите неразгадаеми загадки!
Така мислех някога за обира на лондонския пощенски влак, но сега, след кражбата в нашата лаборатория, и на мен ми иде да махна пренебрежително с ръка. Но — ще кажете — в лондонския случай става дума за двадесет милиона фунта стерлинги, една планина от злато! А колко струва вашата стъкленица, моля ви се? Едно джобно портмоненце пари!
Не ви съветвам да казвате така. Моята стъкленица, уверявам ви, може да причини такива нечувани беди, че стойностното им изражение, както се изразяват икономистите, да надхвърли двадесет пъти по двадесет двадесетте милиона лири! И ако в бедите се включат и човешките мъки, скръбта по умрелите, то двадесетте милиона фунта ще изглеждат като едно пясъчно зрънце в безкрайна пустиня, като капка вода в безкрайния океан. Затова аз не ви съветвам да сравнявате кражбата в нашата лаборатория с оня пладнешки обир. Пък и по замисъл и изпълнение обирът в пощенския влак, между нас казано, е една просташка работа, а нашата работа е филигранна игра, ювелирно изделие на престъпния човешки гений. Съдете сами!
Кражбата. Трябва да започна тази част на разказа малко по-отдалеч, за да може читателят да добие по-ясна представа за някои съществени неща: предназначението на нашата лаборатория, облика на хората, които работят в нея, местоположението на сградата й, вида й и разпределението на помещенията.
Нашата лаборатория се казва „Лаборатория за специални вирусологични проучвания“. Нейното предназначение е във висша степен хуманно: да търси средства за борба с ония епидемии и грипове, които съкращават в значителна степен живота на хората. Лабораторията има четири отделения и всяко отделение е разположено на отделен етаж. Отделението, където аз работя, се помещава на четвъртия етаж. Той е последен и над него има само небе, слънце и звезди. С една дума, покривът над нашия етаж е плосък, над него няма таван.
И така лабораторията ни се помещава в една масивна сграда на четири етажа, с плосък покрив и със сиви стени. По тази сграда не се виждат никакви балкони, веранди, чардаци. Прозорците й са еднакви по размер и тая еднаквост й придава малко униформено-казармен вид. А железните решетки, с които прозорците са покрити отвън, макар да са направени изкусно, с вплетени в квадратите им стилизирани листа на водни лилии, придава към униформено-казармения й вид и известна доза затворнически елемент. Тъй или иначе, водните лилии са толкова нагъсто инкрустиращи в железните квадрати, че дори една котка не би могла да се промъкне помежду тях. Прозорците откъм нелицевата страна на сградата също са покрити с решетки, само че в квадратите тук не са вплетени никакви лилии, затова откъм нелицевата си страна тази сграда направо прилича на затвор или, в Най-добрия случай, на някакъв склад за запалителни материали.
Тази мрачна сграда, предназначена за най-светли дела, има два входа. Официалният гледа към просторен затревен двор, който излиза на асфалтирано шосе за Горна баня. Дворът е ограден с ниска желязна ограда, твърде деликатна за това строго здание. Той обикаля постройката, като откъм нелицевата й страна е широк само десетина крачки. На тази страна на построй ката се (намира вторият й вход, черният. Черният вход е сляп, той няма достъп към етажите, той води към приземието, където е разположена инсталацията за парното отопление. Срещу този вход се зеленеят леко нахълмените горнобански поляни.
Официалният вход е тържествен, двукрил, сводест. Двете крила на вратите са остъклени до половина и усилени отвътре с орнаменти от ковано желязо Зад тия врати се отваря широк хол, облицован с цветни мраморни плочи Тук се намира стъклената портиерска будка, а встрани от нея започва коридорът, който води за вътрешността на сградата.
Поради особения характер на задачите, които изпълняваме, ние боравим със силно токсичен микросвят. Нашите вируси и бацили биха могли да предизвикат масови и ужасни епидемии, ако някоя злосторна ръка изнесе навън капсулите, стъклениците и контейнерите, в които грижливо и с повишено внимание ги съхраняваме. Теоретически един грабеж е винаги вероятен, затова ние взимаме всички възможни предохранителни мерки, за да превърнем теоретическата вероятност на нула. Така например ние затваряме опасните вируси в специални стъкленици, аптекарски модел, предварително заредени с подходяща питателна среда (бульон). А самите стъкленици, особено ония от тях, които съдържат най-опасните вируси, ние заключваме в стоманени шкафове, снабдени с два отделни ключа. Единия ключ прибира началникът на отделението, а другият се оставя на съхранение при дежурния портиер.