Последното приключение на Авакум Захов
Шрифт:
Но освен тия специални мерки срещу „бягството“ на вирусите ние сме въвели и един строг режим във вътрешния ред Например външно лице не може да влезе в сградата, без да представи на портиера специален пропуск, подписан от началника на отделението, където лицето отива, и преподписан от началника на кадровия отдел. Същото външно лице не може да напусне сградата, без да представи на портиера своя пропуск, заверен от съответния сътрудник. Не е без значение и обстоятелството, че на външните лица е забранено да влизат в сградата с чанти, сакове, писмени несесери и куфарчета.
Отбелязвам тия свръхскучни неща, за да стане ясно на читателя, че да се задигне една стъкленица от нашата лаборатория е начинание почти невъзможно. А още по-невероятно е „начинанието“ да остане неразкрито.
„Но — ще каже може би съобразителният и мнителен читател — нима някой от вас, сътрудниците, не би могъл да изнесе
Аз ще ви разкажа все пак как тя се подигра веднъж много жестоко с моите добри чувства. Вие сигурно знаете, че някои кибернетични машини имат твърде странен характер, а нашата се случи съвсем особена, най-ненадейно започна да проявява склонност към лоши шеги. Веднаж толкова се увлякох в работата си, че когато дойдох на себе си, видях с безкрайно удивление стрелките на часовника да показват осем (двадесет) часа. Бях сам в отделението. Тоя път наистина се бях здраво увлякъл, но, общо взето, аз не бързам да се прибирам в къщи. Живея сам в една двуетажна вила, чийто собственик се беше обесил преди две години на перилата на парадното й стълбище. Аз не обръщам внимание за пет пари на никакви призраци, защото това са глупости, но вие ще се съгласите, че не е приятно да се обитава една необитаема къща, където се е обесил човек. Като се прибирах вечерно време, защото не е възможно човек да не се прибере някъде, па макар и в къща на обесен, аз тутакси се мушках в леглото, завивах се презглава и затварях очи. Имаше ли смисъл да се разхождам насам-натам из вилата без работа и без определена цел? Сами разбирате, че от такива разходки няма полза и че е за предпочитане човек бързо да се мушне в леглото и да брои до хиляда, напред и назад, докато заспи.
Увлякъл се бях, значи, и когато погледнах часовника, много се учудих. Извадих от джобовете си каквото трябваше да се вади, наметнах палтото си, взех асансьора и след половин минута минах тържествено през наблюдавания коридор. Кой знае защо, но когато крачех по мраморната му настилка, изпитах едно особено чувство на доволство — чувах шума от стъпките си и същевременно осъзнавах, че ме оглежда внимателно нашата кибернетична машина. „Това се казва компания!“ — рекох си наум и ми стана весело. Де в моята вила да кънтеше тоя шум от стъпки и да чувствувах, че съм във фокуса на едно постоянно внимание! Там всичко беше покрито с плътни пътеки и дебели килими и когато се движех, имах усещането, че се движа извън пространството, в иреалния свят на разни сини сънища и галактични мъгли. Ако не бях човек с твърда душа, щях да си умра от досада. И ето, стана ми весело и вместо да продължа пътя си към изхода, върнах се обратно Дори ми идеше наум да извикам силно: „Ехо-о-о!“, толкова ми беше добре. Така направих още две обиколки, крачех бавно, гледах към тавана и съучастнически намигах на всевиждащото око. Но на петата обиколка нещата се объркаха, обърнаха се, както се казва, с главата надолу. Съвсем ненадейно и по такъв начин, че косите ми се изправиха от ужас, или ми се стори, че се изправят, макар че имах шапка на главата си. Застинах на едно място, сякаш отпред ми беше се изпречила ламята от приказките или някакво още по-страшно животно.
Сега зная, че всичко това е било от изненада, разбира се, но тогава наистина се втрещих. Над главата ми виеше сирена, а над входа святкаше на промеждутъци червената алармена лампа. В секундата, когато сирената нададе вой, автоматично устройство беше затворило всички изходи на сградата. Повлиял бях някак върху нервите на машината и тя беше излязла от транзисторното си равновесие. А когато едно същество, макар и кибернетично, излезе от равновесие, от него могат да се очакват всякакви глупости.
Шегата на нашата машина беше не само лоша, но и жестока. Цяла нощ убеждавах милицията, че не съм носил нищо в дрехите си, но никой не ми вярваше. Моята „честна дума“ беше едно жалко нищо в сравнение с авторитета на кибернетичната машина. Чак на заранта, след като беше направена проверка в нашето отделение и не беше установена каквато и да било липса на опасни вируси, чак тогава директорът се съгласи да подпише някакъв важен документ, и отговорните хора постановиха да бъда пуснат на свобода.
След като ви запознах накратко с предназначението на нашата лаборатория и с нейните защитни устройства, дойде ред да ви представя хората, които работят в отделението за специални поръчки, наречено съкратено „ЛС–4“. Цифрата 4, както вероятно се досещате, означава мястото, където отделението се помещава, четвъртия етаж.
В отделението работят шестима души. Началник на службата е проф. Марко Марков, посивял петдесет и пет годишен мъж, авторитетен учен с международна известност. Завършил е микробиология и вирусология в Париж, работил е в Пастьоровия институт, член-кореспондент е на няколко европейски академии, говори се, че догодина щял да бъде избран за редовен член на Българската академия на науките. Допреди четири години проф. Марко Марков завеждаше катедра при Медицинската академия, откъдето с разпореждане на Министерския съвет беше преместен за помощник-директор на лабораторията за бактериологични проучвания и назначен за началник на нейното отделение за особени поръчки.
Ще представя професора с няколко бегли бележки, като се надявам, че по-нататък читателят сам ще си състави мнение за неговия характер. Макар според мен въвеждането му в разказа да не е чак толкова необходимо. Дори си мисля, че тази история може да мине и без него. „Защо? — ще попита навярно читателят. — Нима може да се разказва за едно толкова важно отделение, и при това «за специални поръчки», без да се спомене с подходящи думи най-главния му специалист?“ „А защо да не може? — ще попитам аз на свой ред. — Нали най-главният специалист е баща на новосъздадения вирус, а къде се е чуло и видяло досега един баща да похищава по най-разбойнически начин собствената си рожба? А щом не е замесен в похищението и не играе никаква роля в отвличането на вируса, за какъв дявол да го въвеждам в разказа?“
Но още отсега чувствувам, че като казвам така, стъпвам тутакси върху корица лед, а под краката ми зее бездна. „Какво! — ще се учуди читателят. — В такъв случай защо се каните да разказвате за себе си, нали не сте участвували в кражбата и изобщо не сте никакъв похитител? Ами като описвахте разни случки из живота на Авакум Захов, не въвеждахте ли в действието лица, които нямаха нищо общо с главната тема, а именно с разните убийства, отравяния, отвличания и шантажи?“
Ето защо чувствувам, че стоя над бездна, като давам воля на желанието си да отстраня професора от действието. И понеже е по-добре човек да не се надвесва над никакви бездни, ще кажа няколко думи за него, бидейки в душата си твърдо убеден, че той няма и не може да има нищо общо с похищението на проклетия вирус.
Има хора, чиято външност тутакси ви впечатлява с нещо особено, което бие на очи от пръв поглед още и никога не се забравя. От тая група на „особените“ беше и професорът. Какво от него се хвърляше в очи най-напред? Без друго две неща правеха силно и неотразимо впечатление: строгото му, аскетическо, навъсено, почти средновековно лице на заклет фанатик. И винаги официалният му костюм, колосаната бяла риза и „летящата“ връзка, вързана артистично на фльонга. В тъмните очи на тоя знаменит човек гореше един дяволски огън, който ту усилваше, ту отслабваше блясъка си, но никога не гаснеше. Казвам „дяволски“, защото тоя огън беше черен, а само черният огън може да бъде дяволски. Ако сте гледали врящ зифт и си спомните бълбукащите му лъскави мехури, сигурно ще добиете представа за какво става дума. Погледнеше ли човек в очите на професора, изпитваше болезнено чувство на опарване, разбира се, душевно. Като че ли до вътрешното му „аз“ се допираха нажежени железа. Затова повече хора избягваха да срещат очите му, местеха поглед встрани или скланяха глава. Студентките му, когато трябваше да се явяват на изпит при него, взимаха предварително по двадесет капки валериан. Аудиторията замирисваше на болница. Но за разлика от ужасния му поглед гласът му беше топъл, мек и все пак човек имаше чувството, че извира из някакви дяволски дълбочини.