Преди да се родя и след смъртта ми

Петров Ивайло

Прозорецът на снахата още светеше, Татара го погледна и спря насред двора с изстинали нозе. Тази вечер го очакваха две беди, но като намери лек за едната или вярваше, че е намерил, едва сега помисли за другата и тя се оказа по-тежка и по-непреодолима. „Ще напълня ръцете на разбойника, а сърцето му с какво ще напълня?“ Татара познаваше прищевките и терзанията на сърцето не по-зле от Шекспир и ако бе писател, сигурно щеше да съчини драма, наречена „Невеста и свекър“. И от тази драма ние щяхме да узнаем за безнадеждната му страст към снахата, за безсънните му нощи с кошмарни помисли за грях и съблазън. Но както знаем от класическите съчинения, любовта и омразата понякога живеят като съквартиранти в една душа, така че душата на Татара бе разделена на две преградки, едната бе пълна е безнадеждна любов към снахата, другата — с тежка ненавист. Всички се възхищаваха от благонравното й поведение на войнишка жена, но

той знаеше, че е нечиста и потайна, питаше се с кого и кога мърсува и не можеше да узнае. Татарката не се измъчваше над тази загадка, нейният женски усет й подсказваше, че снахата е разпасана кучка, но се пази само за онзи разбойник, който я тикна белязана в ръцете на Бенко. Татара не вярваше на нейните приказки, защото разбойникът не бе се появявал от година в село, но с времето се увери, че снахата действително го очаква. Интересуваше се от неговата съдба и нескрита се възхищаваше на подвизите му, а веднъж при една свада със свекървата ги заплаши с „онзи, дето върлува“. Че не обича мъжа си и го презира, бе ясно като бял ден, но да се държи като светица пред мъжете, без да се поддаде на техните задявки, да си спечели име на целомъдрена жена при всичката си разюздана хубост и лекомислие, ето кое порази Татара, а отпосле го изплаши. Не можеше да проумее как толкова хубава жена, чиято „снага плаче с глас“ за мъжка ласка, може да прояви такава воля и сдържаност заради един мъж, който си е турил главата в торбата и я остане жив до утре, я не, а и да остане жив, дом ще му бъде затворът. В нейната беззаветна вярност имаше нещо по-голямо от любов, тайнствено и страшно като заклинание, неотменно като обет за цял живот и от него се плашеше Татара. Уверен бе, че разбойникът ще дойде тази вечер у тях и снахата ще го приеме пред очите на цялото село. Мина му през ум да я отведе още сега при баща й, та ако разбойникът я намери там, неизбежният позор да очерни нейната къща. Изкачи се по стълбите и влезе при жена си. Тя дремеше на пата, усети го с влизането и стана да му сложи ядене. Разказа й какво бе намислил, а тя пожълтя от злоба и ококори очи към прозорчето между двете стаи. То бе малко, две педи на две, като всички прозорчета в по-заможните селски къщи и служеше да наглеждат децата и старците, когато са болни или немощни. Когато някои старци казваха, че синовете и снахите ги гледат „през пенджер“, ставаше дума за същото прозорче и означаваше, че не се грижат добре за тях. В някои къщи прозорчето зееше открито, а у Татарови снахата го бе затулила още през първата брачна нощ с тъмен плат, забоден е гвоздейчета откъм нейната стая.

— Иди се разправяй с нея! — каза Татарката. — Аз не мога.

Татара мина през пруста, поспря пред вратата и почука. Снахата сякаш бе го очаквала, отвори веднага и го покани да влезе. Татара потътрузи крака през прага, застана сред стаята и като погледна снахата, ченето му се вдърви. Хубавата Аница стоеше пред него с ръце на кръста, облечена в булчинската си рокля, по-хубава, по-блестяща и любезна, по-лукава и предизвикателна отвсякога, усмихваше се и го заслепяваше със зеления блясък на очите си.

— Седни, тате, седни! — каза тя и му поднесе стол.

Татара каза, че един човек му донесъл хабер — майка й била тежко болна и заръчала дъщеря й да тръгне още сега за тяхното село… Докато фъфлеше прав до стола, Аница го гореше с очите си, а той си помисли, че е един дърт плъхок, а тя — котка, че ей сега ще скочи отгоре му и ще стане чудо невидено, една мъничка котка да изяде един плъх, три пъти по-голям от нея.

— Нищо й няма на мама! — каза Аница и пак сложи ръце на кръста си. — Да кажеш още нещо, мило татенце?

Татара заплете език, потътри крака навън и така пое неизбежния позор на гърба си. Туй не е жена, мислеше той, без да подозира, че тъкмо сега бе видял една истинска жена. Слезе на двора и върза двете кучета на синджира, но като умен човек и кмет реши да избере по-малката беда — затвори ги в обора, да не лаят разбойника и да не възвестяват на селото неговото пристигане. След това махна резето на портата, за да не прескача онзи през оградата, и се прибра вкъщи.

Така Татара даде зелена улица на чичо Мартин към своя дом и седнаха с жена си да го чакат. Татарката не изпусна случая да му натякне за обидите, които бе изтърпяла заради снахата. Щом кучката е облякла булчинската си рокля, каза тя, ще си прави кучешка сватба. Помирисала е кучето отдалече и вече си е дигнала опашката. На кучешка сватба кръстник ще ставаш, приготви си виното и даровете! Хайде сега пак ме бий заради нея!

Татара пак я наби, и то доста здраво, тръсна й няколко юмрука в мутрата и отиде до прозореца. Докато жена му скимтеше на пата и кълнеше, той слушаше виковете и песните от кръчмата. Никога не бе се чувствал така смачкан и самотен. Допреди два часа всички мъже стояха пред него със свалени калпаци, а сега ги удряха о земята в чест на разбойника. Никой не искаше да знае на какъв огън се пече кметът, а още по-малко да му се притече на помощ. Защото онзи е силният днес, мислеше Татара, утре пак ще ми свалят шапки, няма къде да отидат. Тази вечер ще въздигат онзи до небето, защото хем ги е страх от куршумите му, хем се надяват на крадените му пари. Калпав народ, властта в очите гледа, а като му падне, на кол ще я набие. Никой с нищо не може да му угоди…

Татара отново се разфилософства и неволно откри още една истина за отношението на народа към властта, но както сам отбеляза по-горе — твърде късно и безполезно. Като всеки властник, изпаднал в неблагополучие, той търсеше вината и я намираше в народа. И тъкмо хвана юздата на този неблагодарен народ и почна да го млати по правилата на неизменната нашенска традиция, на двора се появи човек и тръгна към къщата. Татара преглътна политическите си размишления, извика „иде!“ и забравил мъжкото си достойнство пред оная, която току-що бе наложил е юмруци, пъхна лице в миризливата й пазва като изплашено дете. „Толкоз им е мъжкото на мъжете“ — не пропусна да отбележи Татарката и снизходително се остави да бъде прегърната за пръв път от тридесет години. Гушнаха се под чергата като шопари в бунище, затаиха дъх и дълго чакаха да чуят стъпки по пруста. Не чуха нищо освен биенето на сърцата си, защото на двора се бе появила сянката на чичо Мартин като сянката на Хамлетовия баща в елсинорския дворец.

В това време чичо Мартин пожела лека нощ на своите верни другари и тръгна по зелената улица на любовта, осветена от ярката луна и разчистена от кметското гостоприемство. Не се съмняваше, че Аница го очаква с отворени обятия, макар да не бе й пратил вест за своето среднощно посещение. Не бе я виждал и чувал повече от година, нито бе давал или получавал от нея клетва за вярност, както си мислеше Татара. Мъжете от нашия род не се забъркват в такива романтични каши, познават жените като земята си и ги орат и наторяват като земята си за разлика от донжуановци, които пълзят към сърцата на жените по безкрайни спирали от сантиментални стихове и разни трикове от тоя род, но пък не могат да изорат и посеят една нива. В това отношение мъжете от нашия славен род се оказаха достойни за двадесети век…

И Аница очакваше чичо Мартин, без да подозира, че е пристигнал в село, очакваше го точно в полунощ, не по-рано и не по-късно. Татара напразно блъскаше кметската си глава на този феномен, но и Аница не можеше да си го обясни. Знаеше, че чичо Мартин ще дойде при нея на всяка цена, и това бе всичко. Татарката излезе по-прозорлива, като каза, че кучката помирисва кучето отдалече, и ако е вярно, че големите открития стават случайно, можем да смятаме, че тя сложи основата на новата наука телепатия. Както и да е, точно в полунощ хубавата Аница чу стъпки на пруста и стана да отвори вратата. На прага стоеше чичо Мартин. Аница го въведе в стаята, сложи булчинската си глава на рамото му и заповяда като великия поет на времето да спре. И времето спря за около два часа. И аз оставям перото, защото се боя да не извърша кощунство, ако се опитам да разкажа как хубавата Аница и чичо Мартин се любиха през тези два часа…

Всъщност времето бе спряло за ония от другата стая. Двата часа се сториха на Татара дълги като хиляда и една нощ с една-единствена приказка за това, как един мъж петни семейната чест на едно кметско величие под носа му, а кметското величие се спотайва като мишок в брашно и няма кураж да защити семейната си чест. Но ето че времето отново тръгна, пердето на прозорчето изчезна и на рамката се показа засмяното лице на Аница.

— Мамо, татко, имаме скъп гост, елате да му кажете добре дошъл!

Кметското величие се гушна по-дълбоко в пазвата на жена си и двамата се превърнаха в една душа и една плът. И докато се задушаваха в тази позакъсняла симбиоза, през прозорчето нещо прелетя като прилеп и звучно падна на пода. От съседната стая се чу кръшният смях на снахата. Татарката отново прояви завидна прозорливост. Стана от пата и взе падналия на пода предмет, който мъжът й сметна за ръчна бомба или някакво взривно вещество. То бе малка кожена кесийка и още като я докосна с пръсти, Татарката разбра, че в нея има златни пари. Развърза я и почна да слага парите една по една в разтрепераната длан на мъжа си. Парите бяха осем. Сложиха ги обратно в кесийката и се спотаиха. Татара бе приготвил собствената си кесия да дава, а излезе, че на него дават. Притиснати от тази загадка, двамата се потяха от напрежение, а оттатък Аница се късаше от смях. Тя бе щастлива и като Пенелопа искаше жертви за безпримерната си вярност. Чичо Мартин нямаше насреща си десетки съперници, за да ги изтреби до крак, та да полее с кръв нейната вярност, но кавалерската му чест изискваше да влезе в ролята на Одисей.