Приключенията на Авакум Захов
Шрифт:
Авакум се усмихна и потри доволно ръце. Сините влакънца му подсказваха още две интересни неща: лицето X е било принудено да осъществява в най-къс срок задача, за която не е било подготвено предварително; лицето X е на такава служба, която не му позволява да се откъсва незабелязано от познатите и от колегите си дори само за няколко часа през деня!
Да са благословени тия приказливи
Авакум се засмя с глас.
„Това е признак на умора — помисли той. — Аз нямам обичай да се смея с глас.“
После той излезе на двора, за да провери дали Балабаница не се е завърнала от мандрата. В двора и в долния кат нямаше жива душа.
Като заключи вратата на стаята, Авакум отвори секретните ключалки на куфара си и внимателно извади оттам миниатюрната портативна радиостанция. Той разтвори тефтера си на оная страница, където беше записал цифрите на шифъра си, натисна ключа и потърси свръзка. След по-малко от минута той предаде на ефира първата си шифрограма от Момчилово. Тя беше съвсем лаконична. „Незабавно наредете групата на геолозите да отсъствува поне едно денонощие от село.“ И даде край.
Сетне отново затвори радиостанцията и наблъска куфара си под кревата.
Беше започнало да се смрачава.
Облече спортното си яке и прекоси двора. Сега в ситната мрежа на дъжда запустелите стопански постройки изглеждаха още по-мрачни и безнадеждно изоставени. Липсваше само традиционната кукувица върху продънения покрив на хамбара, за да изглежда картинката напълно издържана в зловещия дух на криминалните романи.
Авакум нави ръкавите на якето си, сложи на дръвника една цепеница и започна да сече.
Когато беше насякъл вече голяма купчина дърва, той усети в здрача зад себе си присъствието на човек. Знаеше, че е Балабаница, но се правеше, че не я забелязва.
А тя, след като го беше наблюдавала мълчаливо някое време, звънко и присмехулно му подвикна:
— Гледай ти какъв юнак! Де да съм знаела, че ще си имам такъв помощник!
Авакум захвърли секирата и се усмихна:
— Щеше да си докараш поне още една кола цепеници, нали?
Дойде до нея и внимателно я изгледа. Мокра беше забрадката й, капчици лъщяха
— Искам тази вечер да запалим голям огън — каза Авакум.
Балабаница го гледаше и мълчеше.
— За да се сгрееш и отпочинеш след трудовия ден — допълни той, като вдишваше от дъха й.
Тя се отмести, отиде до сечника и клекнала, започна да нарежда в престилката си от насечените дърва.
— Нито съм уморена, нито съм изстинала — каза тя.
После те запалиха голям огън в огнището и в собата стана весело и светло. Цепениците пращяха, розови езици затанцуваха по насрещните стени. Бакърчетата в ъгъла станаха златни.
В окадения комин въздишаше вятърът и понякога самотна дъждовна капка падаше върху жарта.
Докато котлето с картофите къкреше на огъня, Балабаница приседна на столче до Авакум, сложи голите си лакти на коленете и замислено усмихната впери кротък поглед в почернялата верига.
— Балабанице — каза Авакум, като смучеше от луличката си, — ако те помоля за нещо, ще изпълниш ли молбата ми?
Тя го погледна изкосо, без да извръща главата си, и повдигна рамене.
— Като си ми бил днеска работник, аз съм ти длъжна! — И се засмя със звънкия си ронлив смях. — Казвай каква плата искаш, за да ти видя цената!
Авакум изтърси луличката си в пепелта, сетне я изтупа върху дланта си.
— Платата ми е доста висока — каза той.
От полите на престилката й излиташе пара. Тя ги беше попридърпала нагоре и прасците на краката й, огрени от пламъците, изглеждаха като излети от бакър.
— Искам да ми изпееш една стара песен — каза Авакум.
Тя помълча някое време, без да го погледне.
— Само една ли? — запита тя. Авакум кимна с глава.
— Аз не съм песнопойка — въздъхна Балабаница, — но щом като искаш — да бъде! Тази вечер ти си ми стопанинът.
Тя наведе главата си встрани, като да четеше невидими редове по черния свод на оджака, сетне леко притвори очи и започна:
Мумицеа мари хубава,