Приключенията на Незнайко
Шрифт:
Вечерта, когато всички момченца се събраха в къщи, Незнайко отново се залови за тръбата и взе да я надува:
Бу-бу-бу-у! Ду-ду-ду-у!
— Какъв е този шум? — развикаха се всички.
— Това не е шум — отговори Незнайко. — Това е музика.
— Престани веднага — викна Знайко. — Ушите ми писнаха от твоята музика!
— Защото не си й свикнал още. Ще свикнеш и няма да ти пищят ушите.
—
Ала Незнайко не го слушаше и продължаваше да свири:
Бу-бу-бу! Хр-р-р! Виу! Виу!
— Престани най-после! — нахвърлиха се върху него всички момченца. — Махай се оттук със своята ужасна тръба!
— Къде да отида?
— Върви на полето и там свири.
— Но на полето никой няма да ме чуе.
— А ти непременно ли искаш някой да те чуе?
— Непременно.
— Върви тогава на улицата, там съседите ще те чуят.
Незнайко излезе на улицата и почна да свири пред близката къща, но съседите го помолиха да не вдига шум под прозорците им. Тогава той отиде пред друга къща, но и оттам го изпъдиха. Отиде пред трета — оттам също почнаха да го пъдят, но той реши напук да продължава да им свири. Съседите се ядосаха, излязоха навън и го подгониха. Едва успя да избяга с тръбата си.
Оттогава Незнайко престана да свири на тръба.
— Не разбират музиката ми — казваше той. — Не са дораснали още до нея. Когато дораснат — сами ще ме молят, но ще бъде късно. Няма да свиря вече.
Трета глава
Как Незнайко стана художник
Палитро беше много добър художник. Той винаги носеше дълга и широка риза, която наричаше „блуза“. Интересно беше да се види как Палитро стои пред триножника с палитра в ръка, пременен в своята блуза, отметнал назад дългите си коси. За всекиго изведнъж ставаше ясно, че пред него се намира истински художник.
След като никой не пожела да слуша музиката му, Незнайко реши да стане художник. Отиде при Палитро и му каза.
— Слушай, Палитро, и аз реших да стана художник. Дай ми някакви бои и четчица.
Палитро съвсем не беше скъперник и подари на Незнайко старите си бои и четка. В това време при Незнайко довтаса приятелят му Парцаливко. Незнайко му каза:
— Сядай, Парцаливко, сега ще те нарисувам.
Парцаливко се зарадва, веднага седна на стола и Незнайко се залови да го рисува. Искаше му се да го направи по-красив и затова му нарисува червен нос, зелени уши, сини устни и оранжеви очи. Парцаливко настояваше по-скоро да види своя портрет. От нетърпение не можеше спокойно да седи на стола и постоянно се въртеше.
— Не се върти, не се върти — викаше му Незнайко, — защото няма да си приличаш.
— А сега приличам ли си? — попита Парцаливко.
— Много си приличаш — отвърна Незнайко и му нарисува мустаци с виолетова боя.
— Хайде, дай да видя какво е излязло! — помоли се Парцаливко, когато Незнайко завърши портрета.
Незнайко му го показа.
— Ама аз такъв ли съм? — извика уплашено Парцаливко.
— Разбира се! А какъв искаш да бъдеш?
— А защо си ми нарисувал мустаци? Нали аз нямам?
— Е, ще ти пораснат един ден.
— А защо ми е червен носът?
— За да е по-красиво.
— А косите ми защо са сини? Нима косите ми са сини?
— Сини са — отговори Незнайко. — Но ако не ти се харесва, мога да ги направя и зелени.
— Не, портретът е лош — каза Парцаливко. — Дай да го скъсам.
— Защо да се унищожава едно художествено произведение? — отговори Незнайко.
Парцаливко поиска да му вземе портрета и те захванаха да се бият. На шума притичаха Знайко, доктор Хапчев и останалите момчета.
— Защо се биете? — попитаха ги те.
— Ето — извика Парцаливко, — решавайте вие, кажете, кой е нарисуван тук? Нали не съм аз?
— Разбира се, че не си ти — отговориха момченцата. — Тук е нарисувано някакво си градинско плашило!
Незнайко рече:
— Вие не го познахте, защото нищо не съм написал отдолу. Ей сега всичко ще стане ясно.
Той взе молива и с печатни букви написа под портрета: „Парцаливко“. После окачи портрета на стената и каза:
— Нека виси. Всички могат да го гледат, на никого не е забранено.
— Все едно — рече Парцаливко, — аз ще дойда, когато си легнеш, и ще унищожа този портрет.
— А пък аз няма да си лягам тази нощ и ще пазя — отговори Незнайко.
Парцаливко се разсърди и си отиде, а Незнайко наистина не си легна вечерта. Когато всички заспаха, той взе боите и се залови да рисува поред. Нарисува Шишко такъв дебел, че дори не се събираше на листа. Бързанко нарисува с тънки крачка и отзад, кой знае защо, му прибави кучешка опашка. Ловеца Патронко нарисува яхнал Рунтавко. На доктор Хапчев вместо нос нарисува термометър. На Знайко, неизвестно защо, нарисува магарешки уши. С една дума, изобрази всички в смешен и безобразен вид. На разсъмване той окачи портретите по стените, надписа ги, така че се получи истинска изложба.
Пръв се събуди доктор Хапчев. Той видя портретите по стените и почна да се смее. Те толкова му се харесаха, че дори сложи пенснето на носа си и почна да ги разглежда много внимателно. Приближаваше се до всеки портрет и дълго се смееше.
— Браво, Незнайко! — каза доктор Хапчев. — Никога в живота си не съм се смял така!
Най-после той се спря пред своя портрет и строго запита:
— А това какво е? Нима съм аз? Не, не съм аз. Това е много лош портрет. Ти по-добре го снеми.